Изложби

Изложбата „Да тъчеш сънища“ представя колекция от авторски произведения на Стойна Кръстанова, които преоткриват и използват по нов начин старинни тъкачни техники, тъканна орнаментика и колорит. Тъканите, изпълнени с естествени материали, са оригинални интерпретации на основата на традиционни образци и съдържат многообразни пластични решения. Творчеството на Стойна Кръстанова се основава на изключително доброто познаване на традиционните техники и технологии за тъкане, везане и орнаментиране, на стиловите особености и локални художествени специфики на текстила. Това й дава възможност да борави свободно с материалите и да търси убедителни авторски решения в духа на българското изкуство.

Стойна Кръстанова е родена на 31.12.1923 г. в с. Гълъбово, област Пловдив. Тя е член на Задругата на майсторите на народни художествени занаяти от 1968 г. Дълги години работи активно в областта на текстилните занаяти (везба и тъкани), пресъздавайки българското културно наследство. Като осъзнава необходимостта от съхраняване и предаване на опита си, тя има над 50 ученици от следващите поколения. Майсторката Стойна Кръстанова е доказала своя талант и творческа изява чрез участието си в многобройни изложби у нас и в чужбина. Тя е представяла свои произведения и в 6 самостоятелни изложби (през 1973, 1976, 1979, 1985, 2001, 2009, 2016 години). За нейните високи достижения недвусмислено говорят множеството награди – диплом и златен медал за високи постижения в областта на народните художествени занаяти (1985, 1987, 1988 години), сребърен орден на труда, а през 1987 година получава и званието „заслужил майстор на народните художествени занаяти“.

„Да тъчеш сънища“ – видео интервю с доц. д-р Красимира Кръстанова, създател на фондация „Стойна Кръстанова“

Изложбата е част от личната колекция на Марин Лесев. Той събира колекцията си в продължение на повече от 30 години и към днешна дата наброява над 10 000 печатни издания и над 500 ръкописни. В изложбата в хронологичен ред е представена кулинарната история на България, като се започне от края на XIX век и се стигне до наши дни. Експонирани са редки кулинарни издания – преводни печатни издания от края на XIX век, учебници по домакинство и готварство от първата половина на ХХ век, кулинарни книги с вегетариански рецепти и ръководства за консервиране на плодове и зеленчуци. Интерес представляват кулинарните кутии от 30-те години на миналия век. В тях се съхранявали рецепти, които се продавали под формата на картончета заедно със списание „Беседа“ и „Дом и свят“. Домакините ги изрязвали и ги нареждали в кутиите, които били подарък от съответното издателство.

В изложбата могат да се видят архивни снимки от кулинарни курсове, проведени през първата половина на XX век, както и рецептурници и кулинарни поредици от периода на социализма и след това. Акцент е поставен на ръкописни тетрадки с рецепти, обхващащи периода от 1900 г. до наши дни.

Експонирани са и интересни домакински прибори от първата половина на XX век – различни видове ръчни миксери, мелнички, прибори за хранене, вилици за забучване на бут, машинка за затваряне на буркани, уред за изваждане на костилки, уред за разрязване на риба и почистване на люспите, сприц и форми за сладки, уред за затваряне на бутилки, орехомелачка, както и малка лъжичка с отвори за прецеждане на сладко с плодове.

Зимата все още е в разгара си, но малко остава и пролетта ще почука на вратата. Стара е традиция на 1 март хора и животни да се закичват с мартеница – традиционно в бял и червен цвят. Четвъртото издание на Националния конкурс „Мартеници от гайтан“ се провежда от музей „Етър“ през 2025 година. На 1 март ще бъдат обявени победителите, чиито мартеници остават във фонда на музея, а за другите се провежда търг, със средствата от който се подпомага благотворителна кауза.

Наградените мартеници от предходните три издания са експонирани още през февруари в зала 3.1. на Музейния център. След обявяването на победителите в Националния конкурс, техните творби също ще станат част от тази изложба.

Екипът на музей „Етър“ организира Национален конкурс за мартеници, изработени от гайтан за деца и младежи до 18 години от 2018. Целта е да се обогатят знанията им за първомартенската обредност, да се провокира интерес към гайтана и приложението му днес, да се насърчи творчеството на младите хора.

Специалисти от музей „Етър“ дори разработиха Наръчник за направа на мартеници от гайтан, който е със свободен достъп и може да се ползва не само от участниците в конкурса.

Мартеницата е амулет – предпазва от болести и беди, въплъщава надеждите и страховете на хората от капризите на времето и превратностите на съдбата. Мартеницата се маха като се види щъркел, лястовица или цъфнало дърво. Връзва се на овошка или се пуска в река, но не се изхвърля, за да не отиде на боклука късмета на човека или дома.

Смята се, че „непревъртен конец не е мартеница”. Червеният цвят е символ на кръвта и живота, а белият – на чистота и щастие. Червеното се приема за женското начало, а бялото – за мъжкото, затова много мартеници и днес се оформят като мъжка и женска човешки фигури с имената Пижо и Пенда или Рачо и Дешка.

Гайтанът е плетен вълнен шнур, използван за украса на българското народно облекло. Широкото му приложение през XIX век води до механизация на процеса на плетене, чрез въвеждането в употреба на гайтанджийските чаркове. Днес такива чаркове, както и самия процес на изплитане на гайтан, могат да се видят единствено в Гайтанджийската работилница на музей Етър. Съвременните възможности за използване на гайтана са разнообразни. Той намира приложение при декорацията на дрехи и чанти, при изработването на пана и бижута, особено подходящ е и за направата на мартеници – един от най-българските обредни символи.

Март е единственият месец в годината, свързван с женски образ (на Баба Марта). Символ е на пролет, на здраве и плодородие – като пожелание в началото на новия цикъл в природата.

Национални конкурси на музей „Етър“

Изложбата разказва историята на къщата от съграждането до разрушаването ѝ и проследява съдбата на нейните собственици – търговецът Димитър Саков и неговите синове Иван и Петър.

Сградата, която остава в локалната история с фамилното име на собствениците си, е построена през 1850 г. Някога се е издигала в центъра на Габрово, близо до Баев мост. Съборена е през 1930 г. В архитектурно отношение това е една от най-интересните частни двуетажни къщи в града от средата на ХIХ век. Тя е с каменни основи и паянтов градеж, боядисана в синьо отвън и с изрисувани колони по фасадата.

Саковата къща е възстановена в музей „Етър“ през 1969 – 1970 г. по запазени оригинални снимки, скици и акварелни рисунки. Графичните изображения на Иван и Петър Сакови са съчетани с информация за фамилията, базирана на документи и спомени.

В изложбата са включени интерактивни елементи за посетителите: 3Д визуализация и триизмерен пъзел (умален модел) на сградата.

Изложбата представя няколко теми: язовирното строителство като част от проектите за модернизация на страната през социалистическия период; животът в селата преди изселването; спасителните проучвания на етнографи и археолози; процесът на изселване и заселване на ново място; изграждането на селища, квартали и типови къщи за засегнатите хора; животът им в тези нови места; ландшафтните, инфраструктурните и икономическите промени след появата на язовирни езера; следите от някогашен живот във и край днешните язовирни води – руини на църкви и други сгради, гробища, чешми и т.н.; паметта за изчезналите села, поддържана чрез събори на изселниците, паметни знаци, музейни сбирки, имена на улици в новите селища и др.

Специално за гостуването си в музей „Етър“ изложбата е доработена и разширена, за да постави някои местни акценти, свързани с Габрово и самия музей. Авторски текстове, стари карти, снимки и други документи отвеждат в долината в горното течение на река Паничарка, където са се намирали селата Топлеш, Делиджеци, Тодорчета и Спасета, заличени заради строителството на габровския язовир „Христо Смирненски“.

Две витрини с предмети от фондовете на Националния етнографски музей и РЕМО „Етър“ показват веществени отломки от някогашния живот в селата. Специално внимание е отделено на дървообработването и на използването на водна сила за задвижването на механизми. По стечение на обстоятелствата изселването през 1962–64 г. частично съвпада по време с изграждането на етнографския музей „Етър“, а други обстоятелства предопределят това, че създателят на музея – Лазар Донков взима като модел за три от обектите в музея реални работилници и механизми, които са се намирали именно в тези села. Това са воденицата долапкиня, бичкиджийницата и стругът за бъклици. Чрез пресъздаването им в музея отдавна изчезналите образци получават втори живот.

Експозицията е разположена в тепавицата и представя два занаята – абаджийство и терзийство, които използват дебели вълнени платове – аба и шаяк.

Абаджийството е един от най-разпространените занаяти по българските земи през XIX в., който обхваща предене и тъкане на качествена вълна, боядисване на готовите тъкани и тепането им, за да придобият мекота и здравина. От тях майсторите шият традиционно горно облекло – потури, аби, салтамарки, сукмани и др., които често украсяват с гайтан.

С навлизането на фабричното производство на платове и постепенната замяна на традиционната носия с градско облекло, абаджийството бързо запада. Част от него се преобразува в терзийство.

Терзиите са вид модни шивачи, които често пъти са и търговци. Те работят с по-фин шаяк, сукно, (фин и мек вълнен плат) памучни и копринени платове. В Габрово, този занаят започва да се развива с по-бързи темпове след 1815 г., когато жените заменят традиционната носия със сукман или фистан от домашни и европейски платове. В много български краища тези два занаята се припокриват като дейност.

Представен е шивашки инструментариум, с който си служат едновременно майсторите абаджии и терзии. Показани са различните шивашки бодове и мерки, използвани от старите майстори.

Изложбата е реализирана по проект на РЕМО „Етър“ „4+1 повокации в миналото“, финансиран по договор № РД 11-06-1289/14.12.2023 г. от Министерството на културата.

Експозицията представя спецификите на мъжкото облекло от района на Централна Стара планина от ХІХ век и развитието му до средата на ХХ век – преход от традиционната носия до съвременния костюм.

В зала 1 е показана мъжка носия и частите ѝ, изработени от домашнотъкани естествени материали и кожа. Делничните дрехи, за разлика от празничните, са с пестелива украса от бродерия и гайтан. От средата на ХІХ век по-заможните и училите в чужбина българи донасят от Европа модата на костюма. Най-видима е замяната на потурите с панталони, шити от домашен, а по-късно от фабричен плат.

След Освобождението (1878) в България се въвежда униформено облекло за държавни служители, военни и ученици. В мъжкия гардероб се появяват бельото и аксесоарите – вратовръзки и игли за тях, колани, ръкавици. Часовници с ланци, бастуни и чадъри придават завършеност на тоалет. Обувки и шапки – в различен цвят и модел, заменят цървулите и калпаците.

Градското облекло е съобразено с повода, по който се използва – ежедневно, работно, за свободното време. Официалните събития изискват спазване на определен етикет по отношение на костюма. Дрехите са белег за социалния статус, индивидуалността и стила на мъжа. Горно и долно, класическо и модерно, спортно и униформено или професионално, облеклото става основа на цяла индустрия – от създаването на плата до реализацията на готовия продукт.

В зала 2 е пресъздадено шивашко ателие от 20-те – 30-те г. на ХХ век. От края на ХІХ век с мъжка мода – горно и долно облекло, професионално се занимават мъже шивачи, обучени в училища и работилници. Те полагат изпити за майсторство и отварят свои ателиета за кроене и шиене, които са с модерно за времето си оборудване – шевна машина, ютии с електричество, манекени. Платовете са фабрични, съобразени с новостите в облеклото и модните журнали.

В експозицията се предлагат интерактивни занимания – подреждане на модули с различни костюми, клипове и игри.

Изложбата е реализирана по проект „4 + 1 провокации от миналото“, финансиран по Договор № РД 11-06-1289/14.12.2023 г. с МК.

Изложбата, посветена на годишнината на музея, включва избрани предмети, свързани с историята му – обзавеждането на първия работен кабинет, сребърната хлопка, връчвана на победителя в майсторската надпревара, и награди, с които музеят е удостояван през годините.

Представени са вещи на хора с интересна история и изделия на майстори с вълнуваща съдба.

Да преминем прага на забързания свят, да открехнем една врата, за да надникнем в бита и душевността на българката в миналото...

Изложбата представя различен поглед към женския образ преди два века.

Жената е представена в различни социални роли – мома, снаха, майка. Нейният статус се визуализира чрез забраждането – ежедневно и празнично. Акцент в експозицията е характерният за Габровско сокай. Той впечатлява с красотата си, а носенето му се явява преломен момент в живота на младата булка. След свалянето на накита върху нейните крехки плещи лягат нелеките отговорности на съпруга, снаха и майка.

Животът на българката в отминалите времена се онагледява чрез 30 движими културни ценности и предмети от фонда на РЕМО Етър.

Поколения майстори създават и развиват традиции в различни занаяти, свързани с използването на дърво, метал, вълна, козина, глина и др. материали. Българинът е добър и трудолюбив занаятчия, неговите умения и майсторство се превръщат в отличителен белег за авторитета му в обществото. В зависимост от икономическото развитие и начина на живот на хората едни занаяти получават устойчивост, други западат, а трети престават да се практикуват. Някои от тях днес са обявени за изчезващи. Експозицията представя два специфични занаята от традиционната българска култура: самарджийство – занаят в риск, и кантарджийство – занаят културно наследство.

В изложбата са включени 36 движими културни ценности от фонда на музей Етър. Тя е част от проект, реализиран с финансовата подкрепа на Министерството на културата.