Водни съоръжения

В музей „Етър“ се намира единствената в България сбирка от технически съоръжения, задвижвани с водна сила и използвани през XVIII—XIX век. Тя съдържа 10 обекта и е една от най-богатите и добре организирани колекции сред европейските музеи на открито. Всички съоръжения са в действие и работят както в миналото, благодарение на заварената на място вадищна система, оформена на две нива. На първото ниво са разположени точило, тепавица, воденица караджейка, валявица и струг за гаванки. На второто—гайтанджийска одая, воденица долапкиня, струг за бъклици, бичкиджийница и валявица. Представени в естествената си среда и размер и пуснати в действие, съоръженията на вода в музей „Етър“ показват рационални конструктивни решения, плод на изобретателния ум на балканджията, който пренася през вековете традицията за използване на водата като двигател.

Бичкиджийницата или стружнята, както е известна в Габровско, е дъскорезница за бичене на талпи и дъски. Нейната поява заменя крапа (голям ръчен трион). Същинското съоръжение е разположено във временна защитена сграда. Встрани се намира голям, конусовиден кош, в който се нагнетява водата, отведена от вадата до него. Силната струя задвижва долапа (малко водно колело), който с помощта на дървена ос задвижва курбела (своеобразен колянов вал). Постепенното подаване на целия дървен труп към триона се осъществява от зъбно колело и мотичка, които при движението си осигуряват навиване на въже, придърпващо рамката със закрепеното неподвижно дърво. Дървени струговани валове улесняват придвижването на дървото към триона. Пресъздадена в музей „Етър“ през 1966 г., тя е прототип на бичкиджийницата от с. Топлеш от края на ХІХ век.

Във валявиците се валят домашнотъкани вълнени тъкани—кебета, олюви, китеници, халища. При обработката те омекват и получават мъхеста повърхност. Продължителността на валяне—от 5 до 10 часа, зависи от дебелината на тъканта и температурата на водата. От 30-те години на ХІХ в. валявиците започват да се използват и за пране на постелки и завивки. Прането трае 20–30 минути и се извършва без добавяне на перилни препарати. В музей „Етър“ са експонирани две валявици. Те показват различия във формата и положението на водоподвеждащата система. При първата се създава хоризонтално въртеливо движение на тъканите, а при втората—вертикално биене и въртене. Валявицата от с. Етъра от края на ХІХ в. е заварена на терена и реставрирана за откриването на музея през 1964 г. Втората е копие на съществувала валявица от края на ХІХ в. в с. Стоките, Севлиевско.

Задвижването с вода в съоръжението се осъществява с помощта на голямо колело, наречено долап. По периферията му има дървени кофи, оформени по начин, който не позволява водата да се излива, докато кофата не се превърти надолу, т.е. задвижването на долапа се извършва от тежестта на водата. Докато при воденицата караджейка има директно задвижване (перей – вертикален вал – воденични камъни), при воденицата долапкиня въртеливото движение на хоризонталния вал на долапа към вертикалния вал на камъните се осъществява чрез дървена зъбна предавка (голямо зъбно колело с дървени зъби, наречено калкан, и малка зъбчатка на вертикалния вал, известна като фенер). По този начин се променя посоката и се увеличават оборотите на въртене. Воденицата долапкиня е пресъздадена в музей „Етър“ през 1966 г. по реално съществувало съоръжение в с. Делиджеци от края на ХІХ в., от което са пренесени оригиналните механизми.

Името караджейка произлиза от турската дума „кара“ (черен), тъй като брашното се смила без да се отделя от триците и придобива тъмен цвят. Двигателният механизъм на съоръжението се състои от перей (хоризонтално водно колело), вретено (дървена ос) и маъл (метална ос). Върху тях ляга горният воденичен камък, който се върти, докато долният е неподвижен. Водата, задвижваща перея, се отвежда от вадата по дървена тръба, наречена ралупа или коруба. Тръбата се прави от дебело, с прогнила сърцевина, дърво. За да се получи необходимият отвор, тя се опалва и по този начин ралупата се предпазва от гниене. Воденицата караджейка е най-старото съоръжение в музея, построена около 1780 г. Тя е един от първите обекти, заварени на терена. След реставрация е пусната в движение за откриването на музей „Етър" на 7 септември 1964 г.

Най-голямо приложение на водата като двигател е в гайтанджийското производство, по-точно в един технологичен момент—плетенето на гайтана (вълнен шнур). Той се използва за украса на традиционното българско облекло (женско и мъжко) и на униформите в турската редовна армия преди Освобождението. Началото на механичното плетене на гайтан се отнася към първите десетилетия на XIX в., когато се появява чаркът—първата българска машина, изработена от габровски ковачи. Чарковете за плетене на гайтан се подреждат в специална сграда, наречена гайтанджийска одая. Тя е на два етажа, задължително опряна на вадището. Горният етаж представлява стая, в която са монтирани чарковете. Отдолу, под пода, който е само от дъски, са разположени двигателните им механизми. Гайтанджийската одая в експозицията на музей „Етър“ е пренесена през 1964 г. от местността Тепавиците край Габрово, където е работила през 60-те години на XIX в.

В миналото по поречието на реките Янтра, Сивек и Страшка работят предимно гаванкаджии. Изработването на бъклици или кофи, както ги наричат местните хора, е съсредоточено по р. Паничарка, в района на селата Топлеш, Зелено дърво и Спанци. Двигателният механизъм на струга за бъклици се състои от дървено струговано вретено с набити на задния край лъжици, чрез които то се задвижва посредством водна струя. На него, на метални шипове се набива дървеното трупче, от което с метални куки се струговат предметите. Стругът за бъклици е в малка временна защитна сграда, изградена от камък и покрита с плочи. Той се различава от струга за гаванки по изнесената дървена тръба, по която тече водата извън временната защитна сграда. На струга за бъклици се изработват и всички останали дървостругарски изделия. Стругът е от края на ХІХ в., намирал се е в местността Станисов дол край с. Топлеш. Пресъздаден е в музей „Етър“ през 1966 г.

По горното течение на р. Янтра дървостругарството е силно развито и се запазва дълго време. То съчетава природните дадености на Габровския край (богатство от гори и бързотечащи води) с майсторлъка и предприемчивостта на балканджиите. Струговете се монтират във временни защитни сгради с каменни стени, покрити с дървени коруби и отворени отпред. В тях се монтира двигателният механизъм. Стругът, както и всички части на съоръжението—сграда, ралупа, лакумица, се изработват от самите стругари. Габровските стругари работят не само за нуждите на местното население. Изделията им достигат чак до Мала Азия. Дървостругарството донася славата на Габрово, който често е наричан „Гаванчестър“. На струга се изработват гаванки, танури, солници и много други изделия, разнообразни по форма, големина и предназначение. Интересни са и техните наименования – сара, чанталък, канкавел, кутел, шашкън, батал…

Стругът за гаванки, танури, солници е съществувал в края на ХVІІІ в. в с. Къшлите (сега кв. Ябълка). Пресъздаден е в музей „Етър“ през 1964 г.

Тепавицата е примитивно съоръжение за механична обработка на вълнени домашнотъкани платове: шаяци, навои, пояси, козяци. По-късно в нея започва да се тепа и черен гайтан. Целта е заздравяване, уплътняване на тъканта и получаване на мъхеста повърхност. Съоръжението се задвижва с вода. Процесът на тепане продължава от 2 до 14 часа, в зависимост от вида на изделието. През това време се извършват редица операции (намятане, разрязване, наливане на гореща вода и др.). От средата на ХІХ в. в тепавиците се тепа и гайтан след първото и второто му боядисване. Пак през този период тепавичарството се обособява в отделен занаят. От началото на ХХ в. тепавиците губят стопанското си значение. Остават да работят само няколко по горното течение на р. Янтра. Днес единствената тепавица е в Регионален етнографски музей на открито „Етър“. Тя е оригинална, заварена на терена, строена около средата на ХІХ в., собственост на Йордан Партенев. През 1963 г., когато започва изграждането на музея, тя е полуразрушена и след реставрация е пусната в движение за откриването му на 7 септември 1964 г.

Механични точила, използващи силата на водата, са съществували по поречието на реките Янтра и Сивек. Появата им в Габровско се свързва с интензивното развитие на ножарството. Задвижването с вода многократно увеличава ефективността при заточване на ножарските изделия (брадви, тесли, ножове и др.). Точилото представлява хоризонтална дървена ос (вретено) с набити на нея лъжици, образуващи перей (разновидност на водното задвижване). На вретеното е закрепен точилен камък. Точилото е разположено в защитна сграда, иззидана от камък, със стръмен покрив. От вадището водата се отвежда до водното колело чрез наклонен открит улей. Механичното точило, експонирано в музей „Етър“ през 1964 г., пресъздава точило от първата половина на ХІХ в. от местността Гарванов камък край Габрово.