Водни съоръжения

Действащите водни съоръжения са гордостта на музея. Запазена е цяла система от канали и механизми, чрез които се задвижват водните колела. Най-голямо приложение водата като двигател намира в характерното за региона на Габрово плетене на гайтан. Когато днес кажем струг, дали си представяме машина задвижвана от вода? Едва ли! Но струговете са едни от най-характерните технически съоръжения на вода за габровско през ХVІІІ и ХІХ век.

Бичкиджийница · Бояджийна · Валявици · Воденица Долапкиня · Воденица Караджейка · Гайтанджийска одая · Струг за бъклици · Струг за гаванки, танури и солници · Тепавица · Точило
Струг за бъклици, XIX в., местност Станисов дол
В Етнографския музей на открито „Етър“ се намира единствената в България сбирка на народни технически съоръжения, задвижвани с водна сила. Тя съдържа 10 обекта и е една от богатите и добре организирани колекции сред европейските музеи на открито. Най-важната особеност на сбирката е, че всички водни съоръжения са в действие и работят така, както и в миналото, благодарение на заварената на място вадищна система, оформена на две нива. На първото ѝ ниво са разположени точило, тепавица, воденица караджейка, валявица и струг за гаванки; на второто ниво—гайтанджийска одая, воденица долапкиня, струг за бъклици, бичкиджийница и валявица. Представена в естествената си среда и размер, пусната в действие, народната техника на вода в ЕМО „Етър“ показва рационалните конструктивни решения, плод на изобретателния ум на балканджията, който пренася през вековете традицията за използването на водата като двигател. Тези някога традиционни, но днес забравени съоръжения, експонирани в ЕМО „Етър“, предизвикват голям интерес у посетителите.
* * *
Бичкиджийница
XIX в., с. Топлеш
Бичкиджийницата или стружнята, както е известна в Габровско, е дърскорезница за бичене на талпи и дъски. С появата си тя заменя големия ръчен трион „крап“. Същинското съоръжение е разположено във временна защитена сграда. Встрани се намира голям, конусовиден кош, в който се нагнетява водата, отведена от вадата до него. Силната струя задвижва малко водно колело—„долап“, което с помощта на дървена ос задвижва курбела (своеобразен колянов вал). Постепенното подаване на целия дървен труп към триона се осъществява от зъбно колело и мотичка, които при движението си осигуряват навиване на въже, придърпващо рамката със закрепеното неподвижно дърво. Дървени струговани валове улесняват придвижването на дървото към триона. Пресъздадена в ЕМО „Етър“ през 1966 г., тя е прототип на бичкиджийницата от с. Топлеш от края на ХІХ век.
* * *
Валявици
XIX в., с. Етъра и Стоките
Във валявиците се валят домашнотъкани вълнени тъкани—кебета, олюви, китеници, халища. При обработката те омекват и получават мъхеста повърхност. Продължителността на валяне зависи от дебелината на тъканта и температурата на водата—от 5 до 10 часа. От 30-те години на ХІХ в. валявиците започват да се използват и за пране на постелки и завивки. Прането трае 20–30 минути и се извършва без използване на перилни препарати. В „Етър“-а са експонирани две валявици. Те показват различия във формата и положението на водоподвеждащата система, като при първата се създава хоризонтално въртеливо движение на тъканите, а при втората—вертикално биене и въртене. Валявицата от с. Етъра е от края на ХІХ в., заварена на терена и реставрирана за откриването на музея през 1964 г., а втората е копие на съществувала валявица от края на ХІХ в. в с. Стоките, Севлиевско.
* * *
Воденица долапкиня
XIX в., с. Делирджеци
Задвижването с вода в това съоръжение се осъществява с помощта на голямо колело, наречено долап. По периферията му има дървени кофи, оформени по начин, който не позволява водата да се излива, докато кофата не се превърти надолу, т.е. задвижването на долапа се извършва от тежестта на водата. Докато при воденицата караджейка има директно задвижване: перей—вертикален вал—воденични камъни, при воденицата долапкиня въртеливото движение на хоризонталния вал на долапа към вертикалния вал на камъните се осъществява чрез дървена зъбна предавка (голямо зъбно колело с дървени зъби, наречено калкан, и малка зъбчатка на вертикалния вал, известна като фенер). По този начин не само се променя посоката, но се и увеличават оборотите на въртене. Воденицата долапкиня е пресъздадена в ЕМО „Етър“ през 1966 г. по реално съществувало съоръжение в с. Делиджеци от края на ХІХ в., от което са пренесени оригиналните механизми.
* * *
Воденица караджейка
1780 г.
Името „караджейка“ произлиза от турската дума „кара“ (черен), тъй като брашното се смила без да се отделя от триците и придобива тъмен цвят. Двигателният механизъм на съоръжението се състои от хоризонтално водно колело „перей“, дървена ос—„вретено“ и метална—„маъл“. Върху тях ляга горният воденичен камък, който се върти, докато долният е неподвижен. Водата, задвижваща „перея“, се отвежда от вадата по дървена тръба, наречена „ралупа“ или коруба. Тръбата се прави от дебело, с прогнила сърцевина, дърво. За да се получи необходимият отвор, тя се опалва и по този начин „ралупата“ се предпазва от гниене. Воденицата караджейка е най-старото съоръжение в музея, построена около 1780 г. Тя е един от първите обекти, заварени на терена. След реставрация е пусната в движение за откриването на ЕМО „Етър“ на 07.09.1964 г.
* * *
Гайтанджийска одая
XIX в., местност Тепавиците
Най-голямо приложение на водата като двигател е в гайтанджийското производство и по-точно в един технологичен момент—плетенето на гайтана (вълнен шнур). Той се използва за украса на традиционното българско облекло (женско и мъжко) и на униформите на турската редовна армия преди Освобождението. Началото на механичното плетене на гайтан се отнася към първите десетилетия на XIX в., когато се появява чаркът—първата българска машина, изработена от габровските ковачи. Чарковете за плетене на гайтан се подреждат в специална сграда, наречена гайтанджийска одая. Тя е на два етажа, задължително опряна на вадището. Горният етаж представлява стая, в която са монтирани чарковете, а отдолу под пода, който е само от дъски, са разположени двигателните им механизми. Гайтанджийската одая в експозицията на ЕМО „Етър“ е пренесена през 1964 г. от местността „Тепавиците“ край Габрово, където е работила през 60-те години на XIX в.
* * *
Струг за бъклици
XIX в., местност Станисов дол
По поречието на реките Янтра, Сивек и Страшка река в миналото работят предимно гаванкаджии. Изработването на бъклици или кофи, както ги наричат местните хора, е съсредоточено по р. Паничарка, в района на селата Топлеш, Зелено дърво и Спанци. Двигателният механизъм на струга за бъклици се състои от дървено струговано вретено с набити на задния край лъжици, чрез които посредством водна струя то се задвижва. На него, на метални шипове се набива дървеното трупче, от което с метални куки се струговат предметите. Стругът за бъклици е в малка временна защитна сграда, изградена от камък и покрита с плочи. Той се различава от струга за гаванки по изнесената дървена тръба, по която тече водата извън временната защитна сграда. На струга за бъклици се изработват и всички останали дървостругарски изделия. Негово местонахождение е била местността „Станисов дол“, край с. Топлеш в края на ХІХ в. Пресъздаден е в Етнографски музей на открито „Етър“ през 1966 г.
* * *
Струг за гаванки, танури и солници
XVIII в., с. Къшлите
По горното течение на р. Янтра дървостругарството е силно развито и се запазва дълго време. То съчетава природните дадености на Габровския край (богатството на гори и бързотечащи води) с майсторлъка и предприемчивостта на балканджиите.
Струговете се монтират във временни защитни сгради с каменни стени, покрити с дървени коруби и отворени отпред. В тях се монтира двигателният механизъм. Стругът, както и всички части на съоръжението—сграда, ралупа, лакумица, се изработват от самите стругари. Габровските стругари работят не само за нуждите на местното население. Изделията им се продават из цялата страна, като достигат чак до Мала Азия. Дървостругарството донася славата на Габрово, който често е наричан „Гаванчестър“.
Изделията на занаята са разнообразни по форма, големина и предназначение. На струга за гаванки се изработват гаванки, танури, солници и много други. Интересни са и наименованията им—сара, чанталък, канкавел, кутел, шашкън, батал…

Стругът за гаванки, танури, солници е съществувал в края на ХVІІІ в. в с. Къшлите (сега кв. Ябълка). Пресъздаден е през 1964 г. в Етнографски музей на открито „Етър“.
* * *
Тепавица
XIX в., с. Етъра
Тепавицата е примитивно съоръжение за механична обработка на вълнени домашнотъкани платове: шаяци, навои, пояси, козяци, по-късно в нея започва да се тепа и черен гайтан. Целта е заздравяване, уплътняване на тъканта и получаване на мъхеста повърхност. Съоръжението се задвижва с вода. Процесът на тепане продължава в зависимост от вида на изделието от 2 до 14 часа. През това време се извършват редица операции (намятане, разрязване, наливане на гореща вода и др.). От средата на ХІХ в. в тепавиците се тепа и гайтан след първото и второто му боядисване. Пак през този период тепавичарството се обособява в отделен занаят. От началото на ХХ в. тепавиците губят стопанското си значение. Остават да работят няколко тепавици по горното течение на р. Янтра. През 2019 г. единствената от тях е в Етнографски музей на открито „Етър“. Тепавицата е оригинална, заварена на терена, построена около средата на ХІХ в. Собственост е на Йордан Партенев. През 1963 г., когато започва изграждането на музея, тя е полуразрушена и след реставрация е пусната в движение за откриването му на 07.09.1964 г.
* * *
Точило
XIX в., област Гарванов камък
Механични точила, използващи силата на водата, са съществували по поречието на реките Янтра и Сивек. Появата им в Габровско се свързва с интензивното развитие на ножарството. Задвижването с вода многократно увеличава ефективността при източване на ножарските изделия (брадви, тесли, ножове и др.). Точилото представлява хоризонтална дървена ос—вретено, с набити на нея лъжици, образуващи переи—разновидност на водното задвижване. На вретеното е закрепен точилен камък. Точилото е разположено в защитна сграда, иззидана от камък, със стръмен покрив. От вадището водата се отвежда до водното колело чрез наклонен открит улей. Механичното точило, експонирано в ЕМО „Етър“ през 1964 г., пресъздава точило от първата половина на ХІХ в. от местността „Гарванов камък“, край Габрово.
* * *