Поминък и занаяти

От ранни зори майсторите отварят дюкяните по Чаршията и сами продават изработените пред погледите на посетителите изделия. Пещта е запалена преди да пропеят първи петли, за да се изпекат в нея симидите от ръчно омесеното в нощви тесто. От Шекерджийската работилница се разнася миризмата на бяло сладко, халва, захарни петлета и пестил. Към всичко това се прибавя и уханието на току-що приготвено на пясък кафе. Чукчето на златаря напомня, че скоро ще е готов още един накит. Колелото на грънчаря се върти, за да може майсторът да извае от глината красива стомна. Бакърджията посреща с усмивка в работилница с изрисувани по стените образи на стари етърски майстори, превърнали се в легенди.

Бакърджийство · Бичкиджийство · Бояджийство · Воденичарство · Гайтанджийство · Грънчарство · Дърворезбарство · Дървостругарство · Иконопис · Кафеджийство · Кожухарство · Коларо-железарство · Куюмджийство · Мандраджийство · Музикални инструменти · Мутафчийство · Ножарство · Пушене на сливи · Сарачество · Сушене на сливи · Табачество · Тепавичарство · Тъкачество · Фурнаджийство · Хлопкарство · Шарланджийство · Шекерджийство
Дървостругарство
В занаятчийските и търговски центрове през Възрожденската епоха сред ниското (партерно или двуетажно) застрояване се открояват сградите с обществено и култово значение: часовникови кули, църкви, училищни сгради, каменни чешми, каменни мостове и други. При цялостното композиционно решение и оформление на музейната територия, в Етнографски музей на открито „Етър“ намират място и обекти с обществено и култово значение: градска часовникова кула, Кръстникколчов хан, църква „Свето Богоявление“, пет каменни чешми, два каменни моста и други.
* * *
Бакърджийство
По време на Възраждането, при оформената диференциация сред занаятите, свързани с обработката на метал, бакърджийството се специализира в производство на домашни съдове и църковна утвар. Причината за това се крие във факта, че медта е най-ковък, най-мек и най-топлопроводим от всички метали, които се използват в народните занаяти. По този начин бакърът е особено приложим за съдове, които са в досег с огъня. За разлика от среброто и златото обаче, медта лесно оксидира, което води до друга особеност в производството—калайдисването или посребряването на целите съдове или на тези части от тях, които са в досег с храната или течността.

В нашия музей бакърджийството е представено в къщата с работилница на бакърджията Трифон Кънев от Габрово. В музея тя е изградена през 1968 г. като реплика на оригиналната къща, построена през 1872 г. южно от църквата „Св. Богородица“ (в центъра на Габрово).
* * *
Бичкиджийство
Бичкиджийницата или стружнята, както е известна в Габровско, е дърскорезница за бичене на талпи и дъски. С появата си тя заменя големия ръчен трион „крап“. Същинското съоръжение е разположено във временна защитна сграда. Встрани се намира голям, конусовиден кош, в който се нагнетява водата, отведена от вадата до него. Силната струя задвижва малко водно колело—„долап“, което с помощта на дървена ос задвижва курбела (своеобразен колянов вал). Постепенното подаване на целия дървен труп към триона се осъществява от зъбно колело и мотичка, които при движението си осигуряват навиване на въже, придърпващо рамката със закрепеното неподвижно дърво. Дървени струговани валове улесняват движението на дървото към триона.

Бичкиджийницата, експонирана в музея през 1966 г., представлява копие на бичкиджийница от края на ХІХ в. от с. Топлеш, Габровско.
* * *
Бояджийство
Бояджийните в миналото се намират непосредствено до гайтанджийските одаи, където се изработва гайтана (плетен вълнен шнур). В работилницата има: пишкюн (полица, лавица), където става свиването на гайтана, казан на огнище и друг по-малък, открито огнище с напречна желязна пръчка—за пърлене, кепче или кратуна, бакърени менци, дървени бъркачки, дървена бухалка и дървени върлини за сушене на гайтана.

Широките търговските връзки на габровци през ХVІІІ и ХІХ в. с Цариград, Брашов, Виена, Букурещ, способстват за пренасяне в Габрово на багрилни материали за боядисването на гайтана. Въпреки това, особено по селата, много дълго се запазва традицията, да се ползват багрилата от природата: боядисване в черно със смрадлика, кори и листа от осен, зрелият плод на бъза; лучен цвят с листа от главите на червения лук; жълт цвят с листа от дюля или праскова; зелен цвят с млади орехови листа, корени на коприва; кафяв цвят с орехова шушлопина, с орехови листа; „бонджук“ или тъмносин цвят със синило и морава боя. Боядисвали се до 12 цвята. Изградената през 1964 г. бояджийна в ЕМО „Етър“ представлява копие на бояджийна от 1870 г., собственост на Иван Калпазанов, който през 1882 г. основава Първа текстилна фабрика в Габрово.
* * *
Воденичарство
Воденичарството е показано в два обекта в ЕМО „Етър“—воденица долапкиня и воденица караджейка.

Задвижването с вода във воденицата долапкиня се осъществява с помощта на голямо колело, наречено долап. По периферията му има дървени кофи, оформени по начин, който не позволява водата да се излива, докато кофата не се превърти надолу, т.е. задвижването на долапа се извършва от тежестта на водата. Докато при воденицата караджейка има директно задвижване: перей—вертикален вал—воденични камъни, при воденицата долапкиня въртеливото движение на хоризонталния вал на долапа към вертикалния вал на камъните се осъществява чрез дървена зъбна предавка (голямо зъбно колело с дървени зъби, наречено калкан, и малка зъбчатка на вертикалния вал, известна като фенер). По този начин не само се променя посоката, но и се увеличават оборотите на въртене. Този вид воденици се срещат единствено по р. Топлешка. За тях е необходим по-малък дебит и пад на водата. Воденицата долапкиня, представена в музея, е копие на реално съществуващо съоръжение в с. Делиджеци от края на ХІХ в.

Воденицата караджейка е най-старото съоръжение в ЕМО „Етър“, построено около 1780 г. и впоследствие реставрирано и пуснато в движение. Името „караджейка“ произлиза от турската дума „кара" (черен), тъй като брашното се смила без да се отделя от триците и придобива тъмен цвят. Двигателният механизъм на съоръжението се състои от хоризонтално водно колело „перей“, дървена ос „вретено“ и метална—„маъл“. Върху тях ляга горният воденичен камък, който се върти, долният е неподвижен. Водата, задвижваща „перея“, се отвежда от вадата по дървена тръба, наречена „ралупа“ коруба. Тръбата се прави от дебело, прогнило в средата дърво. За да се получи необходимия отвор, тя се опалва и по този начин „ралупата“ се предпазва от гниене. Воденицата караджейка е построена през 1780 г. и е най-старото съоръжение, заварено на терена. Нейни собственици са трима жители от с. Бойчетата. По пътя на унаследяването в началото на ХХ в. те са 70, като всеки, в зависимост от дела си, ползва определен брой дни в годината. В нея се мели царевица, жито, ечемик.
* * *
Гайтанджийство
През Възраждането се развиват няколко занаята, един от които е гайтанджийството. Той е свързан с производството на гайтан. Първоначално гайтанът се появява като вид плосък ширит, пришиващ се по ръбовете на вълнената дреха, за да крепи по-здраво отделните части. Гайтанът произхожда от традиционната украса на българските носии. Началото на механичното плетене на гайтан се отнася към първите десетилетия на XIX в., когато се появява чаркът—първата българска машина, изработена от габровски ковачи. Гайтанджийските одаи са строени извън селищата на удобни до вадищата места. От втората половина на ХІХ в., поради голямото търсене на гайтан, те работят денонощно. По горното течение на р. Янтра някои одаи просъществуват до 1947-1948 г. Гайтанджийската одая е пренесена от местността „Тепавиците“ в ЕМО „Етър“ през 1964 г.
* * *
Грънчарство
Процесът на правене на керамика е много близък до сътворението на живота. Земя и вода влизат във взаимодействие с въздух и огън, като основните елементи се обединяват, за да създадат едно уникално творение.

Възникнало, за да задоволи практическите нужди на хората от различни съдове за бита, грънчарството се развива, за да стане през Възраждането един от водещите занаяти. Оформят се редица грънчарски центрове. Разцветът на габровското грънчарство е между 70 и 90-те години на XIX в. През 70-те години майсторите със собствени работилници и пещи са около 45, разположени в две грънчарски махали. т.н. „Долни грънчери“. Това е по-старата грънчарска махала. През XIX в. се заселва и десният бряг на реката и се образува новата махала, наречена „Горни грънчери“. Последните представители на традиционното грънчарство работят до 50-те години на ХХ век: Иван Лунгов и Кольо Драголов (до 1954 г.). Къщата на последния е пресъздадена в ЕМО „Етър“ през 1967 г.
* * *
Дървостругарство
Дървостругарството е основен поминък на населението от планинските колиби, южно от Габрово. То е самобитно и се налага от самата природа—богата на гори и бързотечащи реки, а бедна на плодородна почва. Стругарството се предава по наследство и понякога на един струг работят по три поколения. Предпочитаният от стругарите материал е явор и бук. Най-здрави и качествени са предметите от явор, а букът се използва масово заради широкото му присъствие в горските масиви на Стара планина. Използват се също орех, слива, череша, липа, круша, бряст и осен. Изделията на занаята са разнообразни по форма, големина и предназначение. На струга за гаванки се изработват гаванки, танури, солници, похлупци, свещници, хурки и много други изделия. Интересни са и наименованията им: сара, чанталък, канкавел, кутел, шашкън, батал и др. Габровските стругари работят не само за нуждите на местното население. Изделията им се продават из цялата страна, а някои достигат чак до Мала Азия и Египет. Славата и уменията им превръщат занаята в нарицателно име за габровския край, а в началото на ХХ в., когато по икономически подем и индустриално развитие Габрово се сравнява с Манчестър, на шега, но не без основание, градът е наричан „Гаванчестър“. Дървостругарството е представено в музея от стругове, задвижвани с водна сила, чиито прототипи са от селата Топлеш и Къшлите.
* * *
Дърворезбарство
Дърворезбата е художествена обработка на дърво чрез изрязване (резбоване) на различни декоративни мотиви и изображения. Разцветът ѝ е през XVIII и XIX в., когато се наблюдава общ подем в занаятчийството и архитектурата по българските земи. Дърворезбата намира приложение както в църковната архитектура и вътрешно оформление на храма—иконостаси, амвони, резбовани врати на църкви, така и в дома и бита—резбовани тавани, мебели, сандъци, дървена посуда, бастуни, хурки, кобилици. Познати са два типа дърворезба: пастирска (овчарска), която е дребна, плитка и плоска резба. В нея преобладават най-често геометричните орнаменти като точки, кръгове, дъги, ромбове и кръстове, които са направени най-често с нож. Марангозка (занаятчийска, професионална), която е едра и дълбока резба. В българските земи през Възраждането почти едновременно възникват трите големи резбарски школи—Самоковската, Дебърската и Тревненската.
Къщата с резбарската работилница е копие на дома на Симеон Ножаров, построен в Габрово през втората половина на ХІХ в. в кв. „Шести участък“. Нейното изграждане в ЕМО „Етър“ започва през 1972 г.
* * *
Иконопис
Иконописното изкуство се заражда в българските земи през ІХ в. във връзка с новоприетата християнска религия. Строго регламентирана от църквата, този вид живопис преминава през различни етапи на стилово развитие на източно-християнското изкуство. След падането на България под османска власт и последвалата религиозна дискриминация иконографията замира, за да отбележи нов възход по време на Възраждането. В пределите на българските земи се оформят три иконописни школи: Дебърска, Банска и Тревненска. В иконописното ателие на етърската чаршия днес традициите в изписването на иконите от старите ермении, се съчетават с въвеждане на нови съвременни елементи в познатите иконописни образци и библейски сюжети.
* * *
Кафеджийство
През 70-те години на ХІХ в. В Габрово е имало 10 кафенета, едно от които е Мотковото кафене. Всяко кафене е представлявало един „малък парламент“. В него мъжете си почиват, бистрят световни и градски проблеми на чаша турско кафе на пясък. От 60-те години на ХІХ в. кафенетата предлагат на клиентите чай и бяло сладко. Нерядко кафеджиите са упражнявали и друг занаят, напр. берберство (бръснарство). Днес на гостите в Мотковото кафене се предлага турско кафе на пясък, бяло сладко и сладки с аромата на миналото. Лазар Донков пресъздава Мотковото кафене от 1850 г. по снимки, чертежи и скици в „Етър“-а през 1968 г.
* * *
Кожухарство
През епохата на Възраждането занаятът изцяло служи на нуждите на местното население. Кожухарските дюкяни са пръснати из цяло Габрово. В навечерието на Освободителната война в града е имало 55 кожухарски дюкяна. В кожухарницата, до прозореца е пресъздаден пишкюн, върху който се сяда по турски, крои се, шие се и се стриже. Шиенето на кожухарските изделия първоначално е ставало на ръка, а по-късно на шевни машини „Сингер“. Днес в кожухарската работилница може да се проследи целият технологичен процес на изработка на предмети от готови кожи—влашки, троянски, добруджански и македонски калпаци, шапки, голаци, пантофи, ръкавици и пунгии… Кожухарската работилница е разположена на приземния етаж на къщата от с. Батошево. Нейното изграждане в музея е през 1970 г., като копие на къща от с. Батошево, Севлиевско от 1865 г.
* * *
Коларо-железарство
Развитието на коларо-железарството в Габровско е свързано с икономическия подем в региона по време на Възраждането. От края на ХVІІІ в. за превоз са използвани коли, в които се впрягат само биволи. В края на ХІХ в. и началото на ХХ в. се появяват коли с железни оси и шини, теглени от коне, т.н. каруци или талиги. Майсторът колар владее уменията на ковач, дървостругар и дърводелец, тъй като направата на колата, съчетава всички тези занаяти.

По желание на клиента отделни части на колата се боядисват или изписват с пъстри рисунки. Писани коли в миналото имат само по-заможните стопани.

Коларо-железарската работилница е разположена на приземния етаж на къщата от с. Гачевци от края на ХІХ в. Нейното изграждане в музея е през 1972 г.
* * *
Куюмджийството
През 60-те години на ХІХ в. в Габрово има 35 куюмджийски дюкяна, а през 1927 г. те остават само 6. Този занаят има две разновидности: златарството, свързано с обработката на благородни метали като злато и сребро, и дюкмеджийството, при което се обработват неблагородни метали като мед, цинк, олово и дудия (сплав от цинк и калай). Но, както в миналото, така и в наши дни, пълно разделение между тези два занаята няма. Консервативният вкус на населението към формите и украсата на изделията помага за съхраняването през вековете на традиционните техники на изработка: отливане, изчукване и филигран. Чрез тях майсторите изработват чапрази, гривни, обеци, пръстени, църковна утвар и не на последно място сокая, който е символ на женската красота в района на Централна Стара планина. Това е женски накит, който се слага на главата на булката, на третия ден след сватбата, в сряда, при снемане на булото. Според историческите данни не е имало къща в Габровско, в която да няма сокай. Приземният етаж на куюмджийската работилница е в къща, изградена в музея през 1968 г. като копие на къщата на куюмджията Максим Косев, построена през 1860 г. в Габрово, югоизточно от моста „Игото“.
* * *
Мандраджийство
XIX в., с. Топлеш
Животновъдството е една от основните поминъчни дейности на балканджиите. Наличието на изобилна горска паша, вода и естествени ливади благоприятстват отглеждането на овце. Балканските мандри са примитивни двустрешни постройки, разположени по билото на Балкана. Те са свързани с лятното пасбищно отглеждане на овцете и доенето на мляко от овчарите. Инвентарът им се състои от бакърени казани, дървени каци, корита, ведрици за доене, гюмове, платнени цедачки и други. В мандрите млякото се събира и се преработва в млечни продукти—сирене, кашкавал, масло, извара и др.

В експонираната в музея мандра са представени уреди и съдове, които се използват при доенето на овцете и козите, преработката на млякото и съхраняването на приготвените от него сирене, кашкавал, масло, извара и други продукти. На дългата страна, в близост до огнището, са окачени дървени бъркалки; на пода са наредени медни казани с различна големина, дървени каци, ведра. На късата страна са поставени гюмове за мляко, имащи различна вместимост, железен кантар, буталка за биене на мляко. Пред тях е сложена паралия с трикраки столчета, на които се хранят мандраджиите и овчарите. На паралията са поставени глинена паница и дървени лъжици. На другата дълга страна са експонирани дървен сандък за съхранение на сирене и два дървени плота, необходими за приготвянето на млечните продукти. Балканската мандра в музея представлява реконструкция на мандра от с. Топлеш от края на ХІХ в.
* * *
Музикални инструменти
В работилницата за народни музикални инструменти се изработват образци на детска свирка—пищялка, дудук, характерен предимно за Западна България, кавал—един от най-популярните народни инструменти, гайда, гъдулка, известна повече като „кемане“ в района на Габровско. Работилницата, пресъздадена в музея през 1971 г., е разположена на приземния етаж в къщата от с. Тумбалово. Оригиналната къща е построена в средата на ХІХ в.
* * *
Мутафчийство
То процъфтява с развитието на занаятите и търговията през Възраждането и оттам с все по-широкото използване на кираджийските кервани. Свързано е с отглеждането на кози, от които единствено се доставя суровината за изготвяне на мутафчийските изделия. В големи количества се тъкат чували и торби за пренасяне на различни стоки, конски колани и зобни торби за коне. Между тях са и характерните за Габровско големи прешови (чували за жито) и черги в естествените цветове на козината. Мутафчийството е единственият занаят, при който всички етапи на предварителна обработка на суровината, както и тъкането се извършва от майстора в работилницата. В историята на българското занаятчийство този занаят остава най-консервативният и най-слабодоходният. Занаятът е представен в къщата близнак от с. Лесичарка от средата на ХІХ в. Нейното пресъздаване в музея започва през 1969 г. по чертежи и скици на Лазар Донков.
* * *
Ножарство
През Възраждането един от занаятите, допринесъл за голямата слава на Габрово като занаятчийски център, е ножарството. Местните майстори изработвали над 150 вида ножове. Те имат интересни наименования, които зависят от материала, мястото, където се продават, както и предназначението—баювски, беленски, грошлак, кулаклия, солунски, арменче, кокони, терзийски, сойка и много др. Работилницата е оригинална, пренесена от с. Нова махала (сега кв. Нова махала). По дървените греди се виждат отбелязани числа, поставени, за да улеснят пренасянето ѝ. Тя е била собственост на майстора ножар дядо Метьо. Представлява ковачница, в която е разположено огнище, зад него се намира оригинално духало (мях) от цяла биволска кожа (на около 150 г.). В работилницата има и второ помещение—изкарвалня, което се е използвало за довършителни работи. След изковаването и поставянето на дръжката, ножът се заточва на точило.
* * *
Сарачество
Наименованието на занаята произлиза от арабската дума сарач, означаваща седло. Появата му е свързана с използването на коня като товарно, ездитно и впрегатно животно. Майсторите сарачи изработват впрегатни и ездитни конски принадлежности, ремъци, каиши, куфари, чанти, колани, паласки, кобури, щавени цървули и др. Като основен материал се използват кожите от едър рогат добитък, овце, кози и свине. Украсата на конските принадлежности, наред с декоративното си предназначение, има и защитна функция да предпазват коня от уроки, магии и други зловредни влияния. Сарашката работилница се намира на приземния етаж на къщата близнак от с. Лесичарка.
* * *
Пушене на сливи
XIX в., с. Райнушковци
Чрез опушване в примитивен огнищен канал сливите се запазват за дълго време. Пушилото представлява огнищен канал с дължина 3–4 м, ширина и дълбочина 0,5 м. Размерите му са съобразени с необходимостта сливите да изсъхват без да изгарят. В единия край на съоръжението има огнище, а в другия—е вкопана дървена леса с дървен капак. Огнищният канал е покрит с каменни плочи и вършини. Лесата събира 30 кг сливи. Процесът на сушене продължава 24 часа, след което сливите се досушават за 2–3 дни на открито място на слънце. Съществен момент е опушването, което ги консервира и те могат да издържат така без да се развалят до 10 години. Част от сливите обикновено са за продан, а другите остават за собствена консумация. През есента в пушилото се опушват сини сливи. Прототипът на възстановеното в музея каналното пушило е от края на ХІХ в. от с. Райнушковци, Тревненско.
* * *
Сушене на сливи
XX в., Габровски регион
Овощарството е основен поминък на балканджиите от Габровско. Плодовете, които всяка есен се събират от дърветата, се използват за домакинството в прясно и изсушено състояние. Популярно за този край е сушенето им в специални сушила, като така се запазват за по-дълго време. Сушилата от типа „Хавелка“ се появяват след 1930 г. и се строят под формата на малки къщички от кал или кирпич, покрити с каменни плочи. Огнището се намира в задната част, свързано е с канал, който преминава през цялата дължина на сушилото. Каналът е свързан с други по-тесни канали, които се събират в общ комин, извеждащ пушека на покрива. Над огнището има квадратен отвор, който улеснява процеса на горене. Над огнищния канал са разположени леси (дървени рамки), до които се стига през дървени вратички, разположени на лицевата страна на постройката. На каратавана (таван от греди и летви) е разположен отдушник за регулиране на температурата и влажността. Плодовете се сушат чрез сух и топъл въздух. Сушилото за сливи тип „Хавелка“, изградено през 2009 г. в музея, е точно копие на сушило от с. Горни Радковци, Тревненско от 1940 г.
* * *
Табачество
Табачеството (кожарството) е един от първите организирани занаяти в Габрово. През 60-те години на ХІХ в. в града има повече от 100 майстори със свои табахани, в които работят почти 400 човека. До Освобождението в Габрово се изработват четири вида кожи: папукчийски гьон от биволски и едри волски кожи; кюселе—полуобработен гьон за цървули от по-дребни говежди и конски кожи; сахтиени от кози; мешини от овчи кожи за лица и хастар на обувки. Обработката на кожите преминава през три основни етапа—опресняване и очистване на кожата, варосване и дъбене. Впечатляващ е големият чардак на къщата с табашка работилница, който е за сметка на намалената жилищна площ и служи за сушене на кожите. Извън сградата на табаханата могат да се видят и иззиданите в земята каци за варов разтвор. Табашката работилницата е статична, защото старинната технология за обработка на кожи замърсява околната среда. Тя се намира в къщата на Иван Голосманов. Построена е през втората половина на ХІХ в. С нейното възстановяване в ЕМО „Етър“ през 1967 г. се поставя началото на занаятчийската чаршия.
* * *
Тепавичарство
Тепавицата е примитивно съоръжение за механична обработка на вълнени домашнотъкани платове: шаяци, навои, пояси, козяци, по-късно започва да се тепа и черен гайтан. Целта е заздравяване, уплътняване и получаване на мъхеста повърхност. Съоръжението се задвижва с вода. Процесът на тепане продължава в зависимост от вида на изделието от 2 до 14 часа. През това време се извършвали редица операции (намятане, разрязване, наливане на гореща вода и др.). От средата на ХІХ в. в тепавиците се тепа и гайтан след първото и второто му боядисване. Пак през този период тепавичарството се обособява в отделен занаят. От началото на ХХ в. тепавиците губят стопанското си значение. Остават да работят няколко тепавици по горното течение на р. Янтра. През 2017 г. единствената от тях е в Етнографски музей на открито „Етър“. Тепавицата е оригинална, заварена на терена. Построена около средата на ХІХ в. През 1963 г. когато започва изграждането на музея, тя е полуразрушена и се налага нейната реставрация. На 07.09.1964 г. официалното откриване на музея става непосредствено до нея.
* * *
Тъкачество
В миналото всяка жена е можела да тъче на домашен стан. За нуждите на семейството си тя е изработвала всички необходими текстилни изделия от вълна, лен, коноп, коприна. Сега на втория етаж на къщата от с. Батошево, построена през 1865 г., се намира тъкачницата в Етнографския музей на открито „Етър“, където се изработват шарени черги и пътеки, китеници, торбички, престилки, кърпи, пешкири и пана, по традиционна технология с разнообразни текстилни материали.
* * *
Фурнаджийство
Създателят на Етнографски музей на открито „Етър“ Лазар Донков е искал да възстанови производството на симид, свързано с романтичното минало на хората от късното Възраждане до средата на XX в. Технологията на правенето но симид е „тънка“ работа, защото са необходими качествени материали—фино бяло брашно и нахут, от който се „хваща“ маята в продължение на около 10 часа и редица други неща. Нахутът допринася за неповторимия аромат на симида. Наричат го още „парен“ хляб, защото втасва в шкафове на пара. На приземния етаж се намира пещта, опалвана с дърва, в която се изпичат тестените продукти. Всяка сутрин и днес етърската чаршия ухае на симид, което е доказателство, че и нашите деца и внуци ще познават неговия вкус и аромат. Къщата с фурна е построена през 1874–1875 г. За нейното възстановяване в ЕМО „Етър“ през 1969 г. се използват снимки и скици.
* * *
Хлопкарство
Звънчарството като занаят включва изработване на ковани хлопки и ляти звънци. В Габровско се изработват само ковани хлопки от желязна ламарина и поради това занаятът е известен под името хлопкарство. Според разказите на майсторите, първата хлопка е донесена в с. Нова махала (днес квартал на Габрово) от търговците Георги и Цаньо Павлеви, които я дават на брат си Донко Павлев Ковачев. Той в съдружие с други майстори започва изработването на хлопки в годините след Балканската война. Първите изработени хлопки се казват „траки“. Те са сплескани, оформени са само със студено изчукване и нямат хубав глас. Поради това търсенето им е слабо. Друг вид са „рогатите“, на които не се мачкат рогата. Но най-много се изработват т.н. „обли“ хлопки, защото имат най-хубав глас. Къщата, в която е разположена хлопкарската работилница, е копие на построената през 1880 г. в с. Нова махала. С нейното изграждане през 1971 г. в „Етър“-а се възстановява първообразът на тази традиционна балканска къща.
* * *
Шарланджийство
В шарланджийска работилница чрез текстове, снимки и оригинални съоръжения са показани етапите на преработка и добиване на шарлан. За производството му в Габровско се използват орехови ядки. Те се изпичат в пещ, мелят се на мелница, задвижвана от кон, варят се с вода в казан, за да се отдели шлаката, слагат се в козиняв чувал и се пресоват. Шарланът отлежава в глинени съдове, вкопани в земята. Поради дългия, сложен и скъп процес на производство работилницата е статична. Добитото масло се използва в домакинството за готвене и осветление (остарялото се налива в кандилото). Останалата твърда маса след пресоването (кюспе) се използва за фураж на домашния добитък и за стръв на рибарите. Производственият процес в някогашните шарланджийници е непрекъснат. За преработка на една доза от 75 кг ядки са били необходими 10–12 часа, а добитото масло е около 60 л. В шарланджийската работилница могат да се преработват още сусам, ленено и маково семе, слънчоглед. Занаятът е показан на приземния етаж на къщата на Йонко Колчев, построена в Габрово, южно от църквата „Света Богородица“ през 1873 г. Нейното пресъздаване в ЕМО „Етър“ започва през 1970 г.
* * *
Шекерджийство
Първите шекерджийски дюкяни възникват в Габрово през втората половина на ХІХ в. Умението е пренесено от Румъния от габровците Гаврил и Йонко. Те откриват свои дюкяни. Дотогава халва, локум, балсуджук и други се внасят от Румъния и Цариград, а габровката приготвя сладка от плодове при домашни условия. Отначало производството на бяло сладко и шекер е слабо, защото консумацията е малка—само по имени дни, сватби и годежи. В шекерджийската работилница по традиционна технология се изработват захарни петлета, сусамки, кафява халва, рахат локум, балсуджук, небетшекер и други, а в Мотковото кафене се предлага турско кафе на пясък , бяло сладко и дребни сладки. Шекерджийската работилница е разположена на приземния етаж на Мотково кафене от 1850 г., възстановено в музея през 1968 г.
* * *