Научи и преживей

През Възраждането в тясна връзка с направата на облеклото се развиват няколко занаята, един от които е гайтанджийството. Той е свързан с производството на гайтан—плетен вълнен шнур. Гайтанът e свързан с украсата на българските традиционни носии, с абаджийството—занаят, присъщ в миналото на мъжете вероятно заради по-грубия плат, от който се шият.

Началото на механичното плетене на гайтан се свързва с първите десетилетия на XIX в., когато започва да се използва чаркът—първата българска плетачна машина, изработена от габровски ковачи. Чарковете за плетене на гайтан се нaреждат в специално помещение, наречено гайтанджийска одая. Тя е на два етажа, разположена в близост до вада. На горния етаж са чарковете, а отдолу под пода, който е само от дъски, се намират техните двигателни механизми. Гайтанджийската одая от експозицията на музей „Етър“ е пренесена през 1964 г. от местността Тепавиците край Габрово, където в функционирала от 60-те години на XIX в.

Правене на керамични изделия е процес, много близък до библейското сътворение на света. Земя и вода влизат във взаимодействие с въздух и огън—основните елементи се обединяват, за да се създаде едно уникално творение. Възникнало, за да задоволи практическата потребност на хората от различни съдове за бита, през Възраждането грънчарството се превръща в един от водещите занаяти. Тогава се оформят няколко грънчарски центрове.

Разцветът на грънчарството в Габрово е между 70-те и 90-те години на XIX в. В този период работят около 45 майстори със собствени работилници и пещи. Те са разположени в две грънчарски махали. Така наречената „Долни грънчери“ е по-старата махала. През XIX в. се заселва и десният бряг на река Синкевица и се образува новата махала—„Горни грънчери“. Последните представители на традиционното грънчарство, които работят в Габровско през 50-те години на ХХ век са Иван Лунгов и Кольо Драголов (до 1954 г.). Заради някогашната слава на Габрово като един от водещите грънчарски центрове, къщата на Драгалов е възстановена в музея през 1967 г. по скици и снимки, заедно с грънчарската пещ.

Дървостругарството е основен поминък на населението от планинските колиби, южно от Габрово. То се предава по наследство и понякога на един струг работят по три поколения майстори. Предпочитаният от стругарите материал е явор и бук. Най-здрави и качествени са предметите от явор, а букът се използва заради преобладаващото му количество в горските масиви на Стара планина. Употребяват се също орех, слива, череша, липа, круша, бряст и осен.

Изделията на дървостругарите са разнообразни по форма, големина и предназначение. На струга се изработват гаванки, танури, солници, похлупци, свещници, хурки и много други. Интересни са и техните наименования: сара, чанталък, канкавел, кутел, шашкън, батал и други. Габровските стругари работят не само за потребностите на местното население. Изделията им достигат чак до Мала Азия и Египет. Славата и уменията им превръщат занаята в нарицателно име за габровския край, а в началото на ХХ в., когато по икономически подем и индустриално развитие Габрово се сравнява с английския Манчестър, на шега, но не без основание, градът е наричан още „Гаванчестър“.

Иконописното изкуство се заражда в българските земи през ІХ в. във връзка с новоприетата християнска религия. Строго регламентирана от църквата, този вид живопис преминава през различни етапи на стилово развитие на източно-християнското изкуство. След падането на България под османска власт и последвалата религиозна дискриминация иконографията замира, за да отбележи нов възход по време на Възраждането. В пределите на българските земи се оформят три иконописни школи: Дебърска, Банска (Разложка) и Тревненска. Днес в иконописното ателие на Етърската чаршия традициите в изписването на иконата се съчетават с въвеждането на нови съвременни елементи в познатите иконописни образци и библейски сюжети.

Работилницата е разположена в къщата от село Тумбалово, Севлиевско. Построена в средата на ХІХ в., тя е характерен образец на селско жилище от планинския район. Нейният собственик се изхранва със земеделие и скотовъдство и упражнява слабодоходен по онова време занаят—самарджийство.

В работилницата се изработват различни музикални инструменти: детски свирки (пищялки), овчарски свирки, дудуци (свирки, характерни предимно за Западна България), кавали (едни от най-популярните народни инструменти), гайди, гъдулки (известни като „кеманета“, характерни за Габровски регион) и други.

Занаятът е свързан с отглеждането на кози, от които се доставя суровината за изготвяне на мутафчийските изделия. В големи количества се тъкат чували и торби за пренасяне на различни стоки, конски колани и зобни торби за коне. Между тях са и характерните за Габровско големи чували за жито и черги в естествените цветове на козината. При тъкането се използва козина в естествени цветове, която не се боядисва.

Мутафчийството е единственият занаят, при който всички технологични етапи—от предварителната обработка на суровината до тъкането, се извършват от майстора в самата работилница. В историята на българското занаятчийство той остава най-консервативният. В него нищо не се променя през многовековното му съществуване. По тази причина остава слабодоходен занаят. Припечеленото от мутафчията едва стига за прехрана.

В мутафчийската работилница на музея се изработват изделия по традиционната технология: торби, дисаги, пътеки, като се използват оригинални инструменти: чекрък, вертикален стан, тарак и други.

Занаятът включва изработване на ковани хлопки и ляти звънци. В Габровско се изработват само ковани хлопки от желязна ламарина и поради това занаятът е известен под името хлопкарство.

Според разкази на майстори първата хлопка е донесена в с. Нова махала (днес квартал на Габрово) от търговците Георги и Цаньо Павлеви, които я дават на брат си Донко Павлев Ковачев. Той, в съдружие с други майстори, започва изработването на хлопки в годините след Балканската война. Първите направени хлопки се наричат „траки“. Те са сплескани, оформени само със студено изчукване и нямат хубав звук. Поради това търсенето им е слабо. Друг вид са „рогатите“, но най-търсени са т.нар. „обли“ хлопки, защото имат най-хубав звук.

Къщата, в която е разположена хлопкарската работилница, е копие на построена през 1880 г. сграда в с. Нова махала. Днес в нея майсторът изработва по оригинална технология и с традиционен инструментариум различни видове и размери хлопки.