На Трифоновден винаги се сещаме за вино, лозари и винари, за шарена бъклица, бутилка с красив етикет и звън на пълни чаши. И сякаш ни става по-светло и празнично, по-топло и лудо, по-младо и усмихнато.
Вино открай време се прави по нашите земи, а със спомен за бъклица сме израснали – имаше я в селските домове, по сватби и кръщенета, ресторанти и домашни механи, на фолклорни фестивали и в телевизионни предавания. Приемаме бъклицата за изконно българска, така пише дори в Уикипедия – „традиционен български дървен съд за вино”, но така ли е всъщност?
Двустранно сплесната, кръгла, с тапа и четири крачета бъклицата идва на юг от Дунав през ХІХ век с името брашовска кофа, което издава произхода ѝ. Първоначално внесена, тя скоро влиза в асортимента на местните майстори дървостругари и е най-сложното от техните изделия. Името си бъклицата получава като умалително на бъкела, вероятно защото е с по-малък обем. Но докато с бъкела, направен от майстори бъчвари, се носи вода за пиене на нивата, в бъклиците се наливат само вино или ракия, в зависимост от обема ѝ. Съдът се състои от две струговани части, които се напасват, затварят се и вътрешността се обработва срещу пропускане. Външната част се декорира според желанието и възможностите на дървостругаря или поръчалият я – рисунки с цветни блажни бои, дърворезба, релефни концентрични кръгове, пирография. Основни мотиви са гроздове с листа, пейзажи, цветя, образи на национал-революционери (В. Левски, Хр. Ботев), политически личности (цар Борис ІІІ, Александър Малинов). За по-лесно носене, на бъклиците се правят кожени каишки или текстилни връзки.
Бъклица от фонда на РЕМО „Етър“
Според езиковедите имената и на бъкела, и на бъклицата произлизат от италианската дума бокале (boccale) – буркан, стъкленица. Поетите и до днес използват думата „бокал” за висока чаша от метал или стъкло, от която се пие вино. Метални и стъклени бъклици предците ни не са правили, но керамични, изработени на калъп, има. За да не таят те се гледжосват отвън и отвътре. Украсени са с релефни или рисувани гроздове, лозови листа и ластари.
Бъклицата не е предмет от всекидневието. Тя е част от празниците на българите – приемането ѝ при годеж е равно на сключен договор, с нея се кани кум за кумуване и роднини за сватба, на Сирница пак с нея се взема прошка от кума. Следват кръщенето, бабин ден, именните дни, Коледа с бъклицата на коледарите, която се долива пътьом, за да не свършва ѝмането. Украсена с чемшир, здравец и червен конец е бъклицата за Зарезан, с която мъжете отиват в лозята да полеят лозовите чукани и да изберат цар.
Бъклицата е празник, почит, гостоприемство, договор, благодарност, обещание, за здраве и изобилие. За да ни е светло и топло на душите, да ни е лудо и младо от виното в нея, а усмивката – тя идва сама, за да осмисли човешкото в нас.