Занаятчийска чаршия

Архитектурно-строителният ансамбъл „Занаятчийска чаршия“ обединява образци на самобитното архитектурно богатство на Габровския край. В своите спомени Лазар Донков пише:

Преобладаващото българско население в Габрово е предпоставка в селището да не навлизат чужди архитектурни силуети. Габровската възрожденска къща запазва формите на традиционното българско жилище. Обикновено е с дюкян на първия етаж и жилище на втория. Тя е красива и удобна, с широки стрехи и каменни покриви. Фасадите са измазани в бяло, синьо или бакърено, има просторни чардаци и резбовани еркери.

Къщите в ансамбъла „Занаятчийска чаршия“ са копия на съществували обекти в Габровско. Те са пресъздадени в музея през периода 1967–1976 г. Избраното място е пустеещо, защото почвата тук е нестабилна – от едната страна е свлачище с подпочвени води. Подготовката на терена включва направа на подпорни стени, дренажи, прокарване на централен канал и водопровод. Изграждането на чаршията започва с къщата на майстор табак, какъвто е дядото на Лазар Донков. Изборът не е случаен, защото създателят на музея я познава много добре.

Чаршията дава вярна представа за възрожденската атмосфера и духа на занаятчийско Габрово. Работилниците представят най-характерните за района занаяти.

Бакърджийството е представено в къща с работилница на бакърджията Трифон Кънев от Габрово. Нейният прототип е сграда, построена през 1872 г. южно от църквата „Успение Богородично“, в центъра на града. В музея къщата е изградена през 1968 г. Интересното е, че входната врата на дюкяна се намира под ъгъл към улицата. Вторият етаж е наддаден с еркери. Сравнително големият обем на сградата и нейният красив външен вид показват икономическа стабилност на стопанина, чувство за естетика и хармония.

До Освобождението в Габрово има четирима бакърджии с 4 самостоятелни работилници, а през 30-те години на ХХ в. остават само две. Майсторите правят изделия за бита предимно за местния пазар: синии, подноси, павури, кафеници, котленици, ибрици, кани, кепчета, черпаци, менчета, сахани, тенджери, тави, сервизи за ракия и вино, медници, котли, казани за ракия. Украсата на съдовете е много пестелива и се прави с калем. От средата на ХІХ в. майсторите работят с медна ламарина от Цариград, внасяна от габровски и търновски търговци.

В бакърджийската работилница в Регионален етнографски музей на открито „Етър“ се спазва старата технология и се работи с оригинални инструменти.

На втория етаж над бакърджийската работилница се намира кабинетът на Лазар Донков—създател и пръв директор на музея. В него той работи до смъртта си през 1976 г. Самоук художник, архитект и етнограф по душа, Лазар Донков успява за 12 години да превърне мечтата си „Етър“ в най-впечатляващата днес туристическа дестинация. Седем години след откриването на музея е удостоен със званието „Заслужил деятел на културата“. На 7 септември 1994 г. е обявен посмъртно за „Почетен гражданин на Габрово“. Кабинетът на Лазар Донков е със скромно обзавеждане, запазено от времето, когато е работил тук.

Къщата с грънчарска работилница е построена в Габрово през 1874 г. Собственост е на Кольо Драголов – Българията. Заради някогашната слава на Габрово като грънчарски център е възстановена в музея по скици и снимки заедно с пещта през 1967 г. До началото на XIX в. работилниците са групирани между устието на р. Синкевица (дн. моста зад театъра) и Конашкия мост (Игото) в махала, наречена „Долни грънчери“. В първите десетилетия на XIX в. работилниците се увеличават и се оформя нова махала—„Горни грънчери“, от десния бряг на Синкевица до гимназията. През 70-те години на ХІХ в. в града има 40–45 майстори със собствени работилници и пещи.

В началото на ХХ в. грънчарството запада. Последната работилница в Габрово затваря кепенци през 1945 г. След четвърт век този древен занаят отново оживява в музей „Етър“—възпитаници на училището по керамика в Троян възраждат габровската керамика с нейните типичните форми за течности—шулец, тонче, плоска, украсени с грейнали слънца. И днес майсторите в грънчарската работилница изработват тези характерни за Габрово съдове със специфичната им украса.

Къщата на Симеон Ножаров е строена в края на ХІХ в. в квартал Шести участък в Габрово. В музея е „пренесена“ през 1971 г. В приземния етаж е дърворезбарската работилница, в която се показва художествена обработка на дърво. Разцветът на дърворезбарското изкуство през XVIII и XIX в. е свързан с общия подем в занаятчийството и строителството по българските земи. Дърворезбата намира приложение в църковната архитектура—иконостаси, амвони, резбовани врати; в дома и бита на българите чрез красиви резбовани тавани, мебели, сандъци, дървени съдове, бастуни, хурки, кобилици и др. По старите технологии и с оригинални инструменти в работилницата се изработват лъжици, овчарски чаши, просфори, кутии, пана и други.

Къщата от с. Тумбалово, Севлиевско, е от средата на ХІХ в. Тя е типичен представител на селско жилище от планинския район, чиито собственик се изхранва със земеделие, скотовъдство и упражнява слабодоходен занаят—самарджийство. Възстановена е в музея през 1971 г. На приземния етаж се намира работилница, в която се изработват образци на различни традиционни музикални инструменти: пищялка (детска свирка), овчарска свирка, дудук (свирка, характерна предимно за Западна България), кавал (един от най-популярните народни инструменти), гайда, гъдулка (традиционен музикален инструмент на населението от региона, известна като „кемане“) и др.

На втория етаж е представена експозиция на селско занаятчийско жилище от втората половина на ХІХ в.

Къщата е типично селско жилище на занаятчия от втората половина на XIX век. Разпределението на помещенията е къщи (наричано в Габровско хашево), което служи за кухня и всекидневна, соба (спалня) и голям открит чардак за спомагателни дейности.

В ъгъла на хашевото е откритото огнище, свързано с джамала (зидана закрита печка за отопление) в собата. Подът е от трамбована гладко измазана глина, покрит с рогозки (постелки от церевична шума). На водника са окачени съдове за вода, а на полиците—посуда за готвене и хранене. До огнището е паралията (малка дървена масичка) с ниски трикраки столчета. В помещението се намира раклата с брашно и нощвите (дървено корито за месене на хляб).

Собата се използва за спане, като на пода се постилат козяци, а завивките са вълнени кебета (одеала). Детето спи в тъкана люлка, окачена на тавана. В стената между двете помещения има малко прозорче. Поставеното на него газениче осветява едновременно двете стаи. През топлите месеци на чардака се извършват различни дейности, свързани с бита и поминъка на семейството.

Къщата близнак в с. Лесичарка е построена около средата на ХІХ в. Нейното пресъздаване в музея започва през 1969 г. по скици и чертежи на Лазар Донков. Красивото еркерно наддаване и дървените решетки на прозорците са отличителен белег на къщата. В приземния етаж са разположени две работилници—мутафчийска и сарашка, на втория се намира иконописно ателие.

Мутафчийският занаят е свързан с обработката на козина и изработване на изделия от нея—козиняви пътеки, торби, дисаги, чулове, чували. Единствената суровина, която се използва в занаята, е козината, събирана по селата от самите занаятчии или от специални събирачи. Мутафчийството се развива с разрастване на занаятите и търговията и все по-широкото навлизане на кираджийските кервани.

При тъкането се използва козина в естествени цветове, без да се боядисва. Мутафчийството е единственият занаят, при който всички етапи на предварителна обработка на суровината, както и тъкането, се извършват от майстора в работилницата. В историята на българското занаятчийство този занаят остава най-консервативният. В него нищо не се променя през многовековното му съществуване. По тази причина винаги е бил слабодоходен. Припечеленото от мутафчията едва стига за прехрана.

В мутафчийската работилница се изработват изделия по автентичната технология—торби, дисаги, пътеки, като се използват оригинални инструменти—чекрък, вертикален стан, тарак и др.

Сарашкият занаят е един от най-сложните занаяти за обработка на кожи. Наименованието произлиза от арабската дума сарач (седло). Появата му е свързана с използването на коня като товарно, ездитно и впрегатно животно. Майсторите сарачи изработват впрегатни и ездитни конски принадлежности, ремъци, каиши, куфари, чанти, колани, паласки, кобури, щавени цървули и други. Като основен материал служат кожите от едър рогат добитък, овце, кози и свине и допълнителни материали: кече, дървен материал за хамутите, сарашки конци, зебло, ръженица, лепила, катран. В украсата на конските принадлежности е отразена обичта и преклонението към конете. За декорация се използват метални гайки, разноцветни пулове, пискюли, звънчета. Наред с декоративното си предназначение, те имат и защитна функция – предпазват коня от уроки, магии и зловредни влияния. В работилницата всички сарашки изделия се изработват с оригинални инструменти.

На втория етаж над сарашката работилница се намира иконописното ателие. Иконописта се заражда в България през ІХ в. във връзка с новоприетата християнска религия. Строго регламентирано от църквата, това изкуство преминава през различни етапи на стилово развитие. След падането на българските земи под османска власт и последвалата религиозна дискриминация иконографията замира, за да отбележи нов възход по време на Възраждането. В пределите на българските земи се оформят три иконописни школи: Дебърска, Банска и Тревненска. В иконописното ателие на музея традициите в изписването на иконата, съгласно старите ерминии, се съчетават с въвеждане на нови елементи във вече познатите иконописни образци и библейски сюжети.

Къщата с кожухарска работилница е построена в с. Батошево през 1865 г. Тя е една от най-кокетните къщи, истински шедьовър на балканската възрожденска архитектура с резбовани конзоли и врати, с два чардака, красива стълба, умивалник и тоалетна. Има малко, красиво и уютно дворче. Нейното пресъздаване в музея започва през 1970 г.

На приземния етаж е разположена кожухарската работилница, в която може да се проследи целият технологичен процес на изработка на изделия от готови кожи: калпаци, шапки, ръкавици, голаци и др. На втория етаж е представено тъкачеството от района на Централна Стара планина.

През епохата на Възраждането занаятът кожухарство задоволява изцяло нуждите на местното население, а дюкяните са пръснати из цяло Габрово. В навечерието на Руско-турската война от 1877/78 г. в града има 55 кожухарски дюкяна. До прозореца в кожухарската работилница има пишкюн, върху който майсторът сяда по турски, за да крои и шие. Шиенето на изделията първоначално е на ръка, а към края на ХІХ в.—на шевни машини „Сингер“. Днес в кожухарската работилница в Регионален етнографски музей на открито „Етър“ може да се проследи целият технологичен процес на изработка на предмети от готови кожи—влашки, троянски, добруджански и македонски калпаци, шапки, голаци, пантофи, ръкавици, пунгии и други.

В миналото всяка българска жена сама изработва необходимите за семейството текстилни изделия от вълна, лен, коноп, коприна и памук. Нейните ръце превръщат суровия материал в нишка (с натурален цвят или боядисана с естествени багрила), която се използва за тъкане, плетене, шиене, везане.

С различни техники и мотиви тя изразява усета си за красота при изтъкаването на платове за облекло, завивки (одеяла, китеници, пелени), постелки (черги, пътеки), предмети за домакинството (торбички, люлки, покривки), и дарове (кърпи и пешкири).

„Женската работа край няма“ и затова дори през студените зимни вечери плетенето на чорапи, терлици и шалове е нейно неотменно домашно занятие.

Днес в музейната работилница е експониран домашен стан със започната пътека и желаещите посетители могат да изпробват майсторлъка си с помощта на совалката.

Показан е традиционният инструментариум, използван в различните етапи на обработването на вълна: влачене, предене, намотаване на гранчета и на масури, пресукване.

Къщата е построена през 1880 г. в с. Гачевци (днес квартал на Габрово). Целият приземен етаж е използван в миналото за изработване на традиционни превозни средства: коли и каруци.

Днес в работилницата са експонирани инструменти и изделия, представящи ковашкия занаят. Той е сред първите в Габрово, който, според султанския ферман (указ) от 70-те години на ХIX век, създава своя еснафска организация. Предания свързват ковачеството със създаването и развитието на селището. Най-популярното сред тях гласи, че Габрово е основано от Рачо Ковача от с. Боженци, който пръв се заселва на пътя, водещ през Балкана.

Броят на ковашките дюкяни в Габровско през 60-те години на ХІХ век надхвърля 500. В тях се изработват:
– селскостопански сечива: палешници, копачи, чапи, дикели, лизгари, сирми;
– предмети за домакинството: пиростии, вериги, огрибки, ченгели;
– сечива за дървообработването: балтии с различни размери, клинове, куки;
– предмети на култа: свещници, кръстове;
– занаятчийски инструменти: чукове, секачи, клещи, ножици, шила, лостове;
– изделия за строителството: ковани пирони, панти за врати и прозорци, ключалки.

Ковачеството запада бързо след 50-те години на ХХ век, когато се въвежда механизирано обработване на земята. Пагубно за занаята е и насищането на пазарите с евтини, фабрично приготвени сечива и други железарски изделия.

Експозицията „ Занаятчийско жилище, ХХ в.“ е разположена в две помещения—къщи и соба. Те имат самостоятелни входове, но са свързани с междинна, вътрешна врата.

След Освобождението (1878 година) в България започва да навлиза европейският начин на живот. Промени настъпват в строителството, обзавеждането, облеклото. Високи маси и столове заменят паралията и трикраките столчета, килими - рогозките, гардероби – сандъците, дървени люлки – тъканите, малки готварски печки – огнището, печки за отопление - джамалите, дюшеме – пръстения под, газени лампи - газеничетата. Появяват се легла – дървени или метални, застлани с кувертюри (покривки за легла), закачалки с огледала, пешкирници (закачалки за кърпи), ютии с въглени. Продължават да се ползват огнището, водникът (дъска с клинове, на които те се окачат съдове за вода), постелъчните тъкани, юрганите и завивките, посудата, старият начин на отваряне на врати прозорци.

Къщата с куюмджийска работилница е по модел на построената около 1860 г. къща на габровеца Максим Косев, разположена югоизточно от Конашкия мост (Игото). Сградата в занаятчийската чаршия е изградена през 1967 г. с издаден напред еркер с отсечени ъгли с двустепенни конзоли, обединени с носещи греди, които завършват с лястовичи опашки. На приземния етаж е куюмджийската работилница. Към жилищния етаж води дървена стълба с обшит парапет.

В работилницата майсторът практикува златарство—обработка на благородни метали (злато и сребро) и дюкмеджийство—обработка на неблагородни метали (мед, цинк, олово, дудия—цинк и калай). Както в миналото, така и в наши дни, пълно разделение между тези две умения няма. Още в началото на ХІХ в. куюмджиите са организирани в еснаф. През 60-те години на ХІХ в. в Габрово те имат 35 дюкяна, а през 1927 г. остават само 6.

В куюмджийската работилница в Регионален етнографски музей на открито „Етър“ по оригинална технология, с традиционен инструментариум се изработват пафти, колани, обеци, гривни, пръстени, колиета, църковна утвар, които се продават като сувенири. Чрез няколко техники—отливане, изчукване и филигран, майсторите изработват чапрази (пафти), гривни, обеци, пръстени, църковна утвар. Особен майсторлък се иска за направата на сокай. Този женски накит, типичен за региона, се поставя на главата на булката на третия ден след сватбата (сряда), след снемане на булото. Според историческите данни не е имало къща в Габровско без сокай.

Къщата с табашка работилница е собственост на Иван Иванов Голосманов, дядо на Лазар Донков—основателят на музея, по майчина линия. Тя е построена през 1865 г. в Габрово и се намирала северно от Баев мост. Лазар Донков я познава добре. Правил е нейни снимки и скици. Къщата е първият обект, с чието построяване през 1967 г. се поставя началото на изграждане на Занаятчийската чаршия.

В приземния етаж е представено табачеството (обработка на кожи). Поради продължителния процес на обработка и неприятната миризма занаятът е представен чрез текстове, снимки и предмети. На втория етаж е експонирано жилище на майстор табак от втората половина на ХІХ в.

Табачеството (кожарството) е един от първите организирани занаяти в Габрово. През 60-те години на ХІХ в. в града има повече от 100 майстори със собствени табахани, в които работят почти 400 човека. До Освобождението тук се изработват четири вида кожи: папукчийски гьон от биволски и едри волски кожи; кюселе—полуобработен гьон за цървули от по-дребни говежди и конски кожи; сахтиени от кози; мешини от овчи кожи за лица и хастар на обувки.

Обработката на кожите преминава през три основни етапа—опресняване и очистване на кожата, варосване и дъбене. За сушене на кожите се използва чардакът—впечатляващ по размери, за сметка на намалената жилищна площ. Извън сградата на табаханата могат да се видят и иззиданите в земята каци за варов разтвор. Табашката работилницата е статична, защото старинната технология за обработка на кожи замърсява околната среда.

Табашката къща е двуетажна. Приземният етаж е едно цяло помещение, използвано за табахана (кожарска работилница). На горния етаж е разположено жилището от две стаи: къщи и соба. Те са малки, за сметка на големия чардак, който се използва за сушене на кожи.

Обзавеждането и покъщнината в жилището са традиционни. Изградена е камина, около която преминава всекидневието на семейството. В къщито има водник със съдове, паралия и трикраки столчета.

В собата обзавеждането е още по-скромно—козяци и олюви за спане на пода, сандък ракла, в която се съхраняват дрехите, и джамал за отопление.

Къщата с хлопкарска работилница е построена в с. Нова махала около 1880 г. Нейният външен и вътрешен архитектурен вид отговаря на първообраза на традиционната балканска къща. Възстановена е в музей „Етър“ през 1971 г. На приземния етаж се намира хлопкарската работилница, в която се изработват различни по форма и големина хлопки.

Звънчарството като занаят включва изработване на ковани хлопки и ляти звънци. В Габровско се правят само ковани хлопки от желязна ламарина и занаятът е известен под името хлопкарство. Той е характерен само за с. Нова махала. Според разкази на майстори първата хлопка е донесена в селото (днес квартал на Габрово) от братята търговци Георги и Цаньо Павлеви. Те я подаряват на брат си Донко Павлев Ковачев. Той, в съдружие с други майстори, започва изработването на хлопки в годините след Балканската война (1912–1913).

Първите направени хлопки се наричат „траки“. Те са сплескани, оформени само със студено изчукване и нямат „хубав глас“. Затова търсенето им е слабо. Друг вид са „рогатите“ хлопки. Но най-много се изработват „обли“ хлопки, защото звънят най-хубаво. В хлопкарската работилница по оригинална технология и с традиционен инструментариум се изработват всички видове и размери хлопки.

Къщата с шарланджийска работилница е построена в Габрово през 1873 г. от Йонко Колчев. Намирала се е в градинката, северозападно от църквата „Успение Богородично“. Нейното възстановяване в музей „Етър“ започва през 1970 г. Целият приземен етаж представлява едно помещение—работилница за производство на шарлан (масло от орехови ядки). Вътрешна стълба отвежда към втория жилищен етаж. Коридор разделя четирите жилищни помещения—по две от всяка страна, и продължава в кокетен чардак на фасадната страна.

В шарланджийска работилница чрез текстове, снимки и оригинални съоръжения са показани етапите на преработка и добиване на шарлан. За производството му в Габровско се използват орехови ядки. Те се изпичат в пещ, мелят се на мелница, задвижвана от кон, варят се в казан с вода, за да се отдели шлаката, слагат се в козиняв чувал и се пресоват.

Шарланът отлежава в глинени съдове, вкопани в земята. Поради дългия, сложен и скъп процес на производство работилницата е статична.

Добитото масло се използва в домакинството за готвене и осветление (остарялото се налива в кандилото). Останалата след пресоването твърда маса (кюспе) се използва за фураж на домашния добитък и за стръв от рибарите. Производственият процес в някогашните шарланджийници е непрекъснат. За преработката на една доза от 75 кг ядки са били необходими 10–12 часа. Добитото масло е около 60 литра. В шарланджийската работилница могат да се преработват още сусам, слънчоглед, ленено и маково семе.

Къщата с шекерджийска работилница и кафене е построена в Габрово през 1850 г. Лазар Донков използва скици, чертежи и снимки на своя чичо—арх. Атанас Донков, за да я възстанови в музей „Етър“ през 1968 г. През 70-те години на ХІХ в. в Габрово има 10 кафенета, едно от които е Мотковото. Фасадата на сградата е раздвижена от чардак, резбовани колони и врати. С красивия си външен вид тя разкрива богатството на възрожденския архитектурен стил. Всяко кафене е един „малък парламент“. В него мъжете си почиват на чаша кафе, бистрят градски и световни проблеми. От 60-те години на ХІХ в. кафеджиите сервират на клиентите си чай и бяло сладко. Днес на гостите се предлага турско кафе на пясък и сладки, приготвени по запазени от миналия век рецепти.

Първите шекерджийски дюкяни в Габрово възникват през втората половина на ХІХ в. Габровците Гаврил и Йонко научават занаята в Букурещ и връщайки се в родното си място, откриват собствени дюкяни. Дотогава халва, локум, балсуджук и други се внасят от Румъния и Цариград. Габровката приготвя сладка от различни плодове при домашни условия. Отначало производството на бяло сладко и шекер е слабо, защото консумацията е малка—когато има сватби, годежи или имени дни. В шекерджийската работилница по традиционна технология се приготвят захарни петлета, сусамки, кафява халва, рахат локум, балсуджук, небет шекер и други.

Къщата на Петър Саков, търговец на бубено семе, е построена през 1850 г. в Габрово, до Баев мост. Тя е една от най-големите къщи в селището, с вътрешна тоалетна и баня, съборена през 1930 г. Възстановена е през 1969–1970 г. в Етнографски музей на открито „Етър“ като образец на градска възрожденска къща по оригинални снимки и скици на архитект Нено Ямантиев от Габрово. Обзавеждането на търговското жилище е внесено от Букурещ (Румъния), Виена (Австрия) и Нанси (Франция) от известни габровски фамилии от края на ХІХ и началото на ХХ в. Саковата къща е пример за влиянието на Средиземноморието в архитектурата през късното Българско възраждане. Фасадата е изпъстрена с рисувани колони и с 21 прозореца. Откритият чардак преминава в закрито помещениe—кьошк.

Първият етаж на Саковата къща е търговски дюкян—тук се продават изделия, изработени от майстори на традиционни занаяти.

На втория етаж в Саковата къща е показан интериор на търговско жилище. Кьошкът е възстановен точно по оригиналните снимки и скици—с мангала, габровските пъртени черги и миндерлъците за сядане, покрити с характерните бримчени тъкани.

Гостната е обзаведена с предмети, принадлежали на габровски фамилии: дървена маса, канапе, бюфет със сервиз за кафе от чешки порцелан, чашки за ликьор, чаши за чай и др. Те са внесени от Виена в началото на ХХ в. Килимът е котленски. В гостната е показан оригинален симфониум—музикална кутия с механично устройство, от края на XIX в. Когато дискът се върти, в неговите процепи преминават металните езичета (зъбчета) на устройството и така се възпроизвежда кратка класическа мелодия.

Малкото помещение, през което се влиза в спалнята, изпълнява ролята на традиционна кухня с огнище и водник и свидетелства за бавните промени в градското жилище. Покъщнината се състои от сахани, менци, гърнета. От огнището и изградения джамал в гостната, заменен по-късно с кахлена или обикновена печка, се отоплява къщата.

Спалнята е обзаведена в стил „късен сецесион“ с дарени и откупени от габровски фамилии мебели и предмети. Декоративните мотиви са предимно флорални—стебло на кестен, лоза, бръшлян и най-вече цветя в различни форми. Комодът (дървен шкаф) и параванът са внос от Виена от края на ХІХ в. Покривката за легло е от Букурещ. Роклята, обувките и другите аксесоари—от Париж.

Къщата е построена през 1874–1875 година в Габрово. Възстановена е в музея през 1969 г. като са използвани снимки и скици. Вътрешното разпределение на сградата е съобразено с изискванията на фурнаджийството. На приземния етаж е изградена полусферична пещ—фурна, която се опалва с дърва и в нея се изпичат тестени изделия. Над нея, на втория етаж, е помещението за месене и разнемане на хлебни продукти. Има и жилищни помещения. Към втория етаж води вътрешна дървена стълба. Идеята на Лазар Донков—създател на музея, е да възстанови производството на симид, свързано с романтичното минало на населението от късното Възраждане до средата на ХХ в. Технологията на симида е „тънка работа“, за която са необходими качествени материали—фино бяло брашно, нахут, от който „се хваща“ маята в продължение на 10 часа и други продукти. Нахутът допринася за неповторимия, специфичен аромат на симида. Наричат го още „парен“ хляб, защото втасва в шкафове, на пара.

Всяка сутрин етърската чаршия ухае на симид—вкусно доказателство, че и новите поколения ще познават неговия аромат.