Майсторе, покажи ни своя занаят
Проектът се реализира от музей „Етър“ с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“
Ако не знаете как се плете въже, Събина Хунева ще ви научи · Христо Христов плете кошери, кошове, кошници · Иван Иванов от село Новаковци умее да плете сламени шапки · Въжарството – един занаят, който се практикува само с помощник · Плетене на кошници (Тодор Иванов) · Вера Цанева – жената със златни ръце ·
Ако не знаете как се плете въже, Събина Хунева ще ви научи · Христо Христов плете кошери, кошове, кошници · Иван Иванов от село Новаковци умее да плете сламени шапки · Въжарството – един занаят, който се практикува само с помощник · Плетене на кошници (Тодор Иванов) · Вера Цанева – жената със златни ръце ·
Ако не знаете как се плете въже, Събина Хунева ще ви научи
Ще повярвате ли, че въже може да се изплете от всяко растение. Дори от коприва. Вземат се стеблата, начукват се върху дърво, за да останат белите по-плътни нишки – ликото, които могат да свършат чудесна работа, стига човек да знае как става това. Някои части от лозата също са подходящи. Събина Хунева гарантира, че това е възможно. Най-старите способи за направа на въжета са от такива растения. Защо да се доверим на Събина Хунева ли? От малка знае да прави въжета. Научава това умение от баща си, предава го е на децата си, макар на тях днес да не им се налага да практикуват.
Събина Хунева ходи с баща си в планината от малка. От високите части смъкват нарязаните дървета до мястото от пътя, което е достъпно за камиони. Години след това, някъде в началното време на политическите промени след 1989, тя и съпругът й Асен се връщат към този начин на изкарване на прехраната. С тях са двете им деца, на които грижовните родители се стремят да осигурят много от удобствата на цивилизацията, от която ги делят гори и възвишения. Децата на Събина и Асен обаче имат дори малък басейн.
През седмицата семейството смъква дърва с коне, а в събота и неделя – дните за почивка, съчетава полезното с приятното. За приятното четиримата си знаят, полезното е да се стегнат самарите и въжетата. И така – докато човек почива, да свърши и малко работа.
Въжетата им са направени от коноп. Работата е тежка и съвсем естествено е да се късат. Умението да изработваш въже е от изключително значение. Днес в музейна среда, когато бъде демонстрирано, това умение впечатлява публиката. Много хора се възхищават и им е трудно да схванат как точно Събина Хунева успява да изплете въже.
Събина Хунева не само пази едно старо знание, предала го е на своите деца и е готова да обучи всеки, който проявява интерес.
Събина Хунева е участник в проекта „Майсторе, покажи ни своя занаят“, който музей „Етър“ реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
Следвайте ни: Facebook, Instagram, Youtube
Събина Хунева ходи с баща си в планината от малка. От високите части смъкват нарязаните дървета до мястото от пътя, което е достъпно за камиони. Години след това, някъде в началното време на политическите промени след 1989, тя и съпругът й Асен се връщат към този начин на изкарване на прехраната. С тях са двете им деца, на които грижовните родители се стремят да осигурят много от удобствата на цивилизацията, от която ги делят гори и възвишения. Децата на Събина и Асен обаче имат дори малък басейн.
През седмицата семейството смъква дърва с коне, а в събота и неделя – дните за почивка, съчетава полезното с приятното. За приятното четиримата си знаят, полезното е да се стегнат самарите и въжетата. И така – докато човек почива, да свърши и малко работа.
Въжетата им са направени от коноп. Работата е тежка и съвсем естествено е да се късат. Умението да изработваш въже е от изключително значение. Днес в музейна среда, когато бъде демонстрирано, това умение впечатлява публиката. Много хора се възхищават и им е трудно да схванат как точно Събина Хунева успява да изплете въже.
Събина Хунева не само пази едно старо знание, предала го е на своите деца и е готова да обучи всеки, който проявява интерес.
Събина Хунева е участник в проекта „Майсторе, покажи ни своя занаят“, който музей „Етър“ реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
Следвайте ни: Facebook, Instagram, Youtube
* * *
Христо Христов плете кошери, кошове, кошници
За Христо Пенчев Христов кошничарството е занимание, което практикува от много десетилетия. Първата си кошница прави на 5-6 години с помощта на дядо си и баща си. Още си спомня как тръгва с нея да събира яйца за Великден от съседите. Кошничката му е по детски малка, но създаването й се оказало истинско предизвикателство за Христо Христов.
С времето той усъвършенства уменията си. Научава се да плете различни предмети с растителни материали, необходими за бита – кошове за фураж, кошници, кошери. Умее да изработва и бурета.
На 12 и 13 септември в музей „Етър“ Христо Христов представя как се плете кошер. Има два вида – тръвна и за ловене на рояк.
„Днес тръвните не се използват. За да извадиш мед от кошера, налага се да унищожиш пчелите. Другият вид кошер се създава, за да се пренесат пчели. Когато се роят, отиват на някое дърво. Този кошер се слага над тях, опушват се, за да влязат вътре и се отнасят в дома“, разказва майсторът.
Леска и мъждрян (бял ясен) са предпочитаните от Христо Христов растителни материали, с които изработва своите предмети.
Христо Христов е участник в проекта „Майсторе, покажи ни своя занаят", който РЕМО „Етър“ реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
С времето той усъвършенства уменията си. Научава се да плете различни предмети с растителни материали, необходими за бита – кошове за фураж, кошници, кошери. Умее да изработва и бурета.
На 12 и 13 септември в музей „Етър“ Христо Христов представя как се плете кошер. Има два вида – тръвна и за ловене на рояк.
„Днес тръвните не се използват. За да извадиш мед от кошера, налага се да унищожиш пчелите. Другият вид кошер се създава, за да се пренесат пчели. Когато се роят, отиват на някое дърво. Този кошер се слага над тях, опушват се, за да влязат вътре и се отнасят в дома“, разказва майсторът.
Леска и мъждрян (бял ясен) са предпочитаните от Христо Христов растителни материали, с които изработва своите предмети.
Христо Христов е участник в проекта „Майсторе, покажи ни своя занаят", който РЕМО „Етър“ реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
* * *
Иван Иванов от село Новаковци умее да плете сламени шапки
Иван Иванов от габровското село Новаковци умее да плете сламени шапки. От частите на различни растения може да изработва и кошници. На 12 и 13 септември посетителите в музей „Етър“ могат да видят уменията му, благодарение на специалната демонстрация, която ще направи в продължение на няколко часа – между 11:00 и 14:00.
Когато е малък, той наблюдава дядо си. Много години по-късно решава да приложи на практика това, което е наблюдавал. Днес човек може да си купи на приемливи цени и сламени шапки, и кошници. Преди много години – повече от седемдесет, много хората сами ги изработват, използвайки най-разпространените в региона си растения.
По онова време реката около село Новаковци все още е буйна и дори през лятото – пълноводна. Вировете привличат много деца, които се къпят и ловят риба с изплетени от растения сакчета. Малкият тогава Иван Минев Иванов не се замисля кой е направил неговото. Вероятно дядо му.
Самият Иван се научава да плете кошници от растителни материали, докато го наблюдава. Ракита и повет – това се използва. Докато пасат животните, момчето внимателно гледа възрастния човек. След години експериментира – с лико от габър и от бряст. Опитва и с черница, но не се получава, тъй като при изсъхване кората и пръчките се чупят.
В селото никога не е имало човек, който да се занимава само с кошничарство. При Иван Иванов е по същия начин. Образованието му няма нищо общо с ръчното изработване на предмети от растителни материали. Четиридесет години е майстор в тогавашния комбинат „Георги Генев". Когато връщат земите, след 1989, семейството му засява жито. Иван си спомня, че дядо му е плел шапки от стеблата на това растение. Опитва и той. Получава се, въпреки липсата на практика. Видяното от дядото явно е останало в него през десетилетията.
За да започнеш да плетеш шапка, необходимо е да се намокри сламата. Вземат се седем класа от жито или ечемик, потапят се във вода. С тях се заплита лентата, с която се дава началото на шапката. Мокрите класове са гъвкави, не се чупят. В ръцете на Иван Иванов работата изглежда лесна. Но когато човек опита, разбира, че доста наблюдение и практика са необходими. Слама, ножче, вода и игла с конец – с това трябва да разполагаш, за да изплетеш сламена шапка. След изплитането, следва зашиването. Шапка се работи от дъното към периферията.
Иван Иванов не боядисва изработените от него изделия. Естествените цветове са най-красиви.
Съвременните сортове на растенията не благоприятстват развитието на умението да се плетат предмети от тях. Стеблата на житото са по-къси в сравнение с миналото. А колкото е по-дълго стеблото, толкова по-добре се плете.
Иван Иванов е участник в проекта на музей „Майсторе, покажи ни своя занаят“, реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
Когато е малък, той наблюдава дядо си. Много години по-късно решава да приложи на практика това, което е наблюдавал. Днес човек може да си купи на приемливи цени и сламени шапки, и кошници. Преди много години – повече от седемдесет, много хората сами ги изработват, използвайки най-разпространените в региона си растения.
По онова време реката около село Новаковци все още е буйна и дори през лятото – пълноводна. Вировете привличат много деца, които се къпят и ловят риба с изплетени от растения сакчета. Малкият тогава Иван Минев Иванов не се замисля кой е направил неговото. Вероятно дядо му.
Самият Иван се научава да плете кошници от растителни материали, докато го наблюдава. Ракита и повет – това се използва. Докато пасат животните, момчето внимателно гледа възрастния човек. След години експериментира – с лико от габър и от бряст. Опитва и с черница, но не се получава, тъй като при изсъхване кората и пръчките се чупят.
В селото никога не е имало човек, който да се занимава само с кошничарство. При Иван Иванов е по същия начин. Образованието му няма нищо общо с ръчното изработване на предмети от растителни материали. Четиридесет години е майстор в тогавашния комбинат „Георги Генев". Когато връщат земите, след 1989, семейството му засява жито. Иван си спомня, че дядо му е плел шапки от стеблата на това растение. Опитва и той. Получава се, въпреки липсата на практика. Видяното от дядото явно е останало в него през десетилетията.
За да започнеш да плетеш шапка, необходимо е да се намокри сламата. Вземат се седем класа от жито или ечемик, потапят се във вода. С тях се заплита лентата, с която се дава началото на шапката. Мокрите класове са гъвкави, не се чупят. В ръцете на Иван Иванов работата изглежда лесна. Но когато човек опита, разбира, че доста наблюдение и практика са необходими. Слама, ножче, вода и игла с конец – с това трябва да разполагаш, за да изплетеш сламена шапка. След изплитането, следва зашиването. Шапка се работи от дъното към периферията.
Иван Иванов не боядисва изработените от него изделия. Естествените цветове са най-красиви.
Съвременните сортове на растенията не благоприятстват развитието на умението да се плетат предмети от тях. Стеблата на житото са по-къси в сравнение с миналото. А колкото е по-дълго стеблото, толкова по-добре се плете.
Иван Иванов е участник в проекта на музей „Майсторе, покажи ни своя занаят“, реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
* * *
Въжарството – един занаят, който се практикува само с помощник
Някъде в началото на 90-те години на миналия век мутафчията Христо Маринов започва да усвоява нов занаят – плетенето на въжета. Майсторът се нуждае от това умение, тъй като въжетата са основната двигателна сила в мутафчийството – изработка на изделия за бита от козина на кози.
Христо Маринов Христов е роден през 1955 година в горнооряховското село Добри дял. Повече от 40 години се занимава с мутафчийство.
„Някои от майсторите в моя занаят в миналото правят и въжета, които са основна теглителна сила при чакръка. На стана и на вулията също има въжета. През XIX век въжетата се работят ръчно. Беше след 1990 година, макарата за въже беше в работилницата ми, мина човек, който имаше познание как се изработват и ми показа. Мога с готов материал да плета въжета от коноп, памучни също, пробвал съм и от козина“, разказва майстор Христо Маринов.
Някъде след Кримската война конопът става основна суровина за производство на чували и въжета. В Германия дори правят корабни въжета, но не с толкова архаичен метод, както се правят въжетата за бита.
Стеблата на индустриалния коноп се обработват, правят се гръсти – снопчета от самите стебла. Чрез начукване се маха твърдата част – пъздера. Фината част се омекотява с още удари, а разчесването става на чепкалото. Това е най-архаичният начин за обработка. В зависимост от дебелината на въжето, която искаме да постигнем, е и броят на макарите за усукване.
При демонстрацията си в музей „Етър“ майстор Христо Маринов използва четири макари. Помощните инструменти са вирбел и чук.
„Някои майстори правят въжетата си на поляна, за да имат пространство и да увеличат дължината. Аз изработвам и въжета с по тридесет и шест нишки. В Италия, например, в миналото, правят люлеещи се мостове, ползвайки снопчета от трева. Участва цялото село.“
Занаятчията разказва, че въжета могат да се изработят от различен растителен материал, стига да е здрав. Необходимо е да бъде навлажнен, за да се постигне по-голяма здравина. Въже без помощник няма как да се изработи.
Представянето на въжарството в музей „Етър“ от майстор Христо Маринов е част от проекта „Майсторе, покажи ни своя занаят“, финансиран от Национален фонд „Култура“.
Христо Маринов Христов е роден през 1955 година в горнооряховското село Добри дял. Повече от 40 години се занимава с мутафчийство.
„Някои от майсторите в моя занаят в миналото правят и въжета, които са основна теглителна сила при чакръка. На стана и на вулията също има въжета. През XIX век въжетата се работят ръчно. Беше след 1990 година, макарата за въже беше в работилницата ми, мина човек, който имаше познание как се изработват и ми показа. Мога с готов материал да плета въжета от коноп, памучни също, пробвал съм и от козина“, разказва майстор Христо Маринов.
Някъде след Кримската война конопът става основна суровина за производство на чували и въжета. В Германия дори правят корабни въжета, но не с толкова архаичен метод, както се правят въжетата за бита.
Стеблата на индустриалния коноп се обработват, правят се гръсти – снопчета от самите стебла. Чрез начукване се маха твърдата част – пъздера. Фината част се омекотява с още удари, а разчесването става на чепкалото. Това е най-архаичният начин за обработка. В зависимост от дебелината на въжето, която искаме да постигнем, е и броят на макарите за усукване.
При демонстрацията си в музей „Етър“ майстор Христо Маринов използва четири макари. Помощните инструменти са вирбел и чук.
„Някои майстори правят въжетата си на поляна, за да имат пространство и да увеличат дължината. Аз изработвам и въжета с по тридесет и шест нишки. В Италия, например, в миналото, правят люлеещи се мостове, ползвайки снопчета от трева. Участва цялото село.“
Занаятчията разказва, че въжета могат да се изработят от различен растителен материал, стига да е здрав. Необходимо е да бъде навлажнен, за да се постигне по-голяма здравина. Въже без помощник няма как да се изработи.
Представянето на въжарството в музей „Етър“ от майстор Христо Маринов е част от проекта „Майсторе, покажи ни своя занаят“, финансиран от Национален фонд „Култура“.
* * *
Плетене на кошници (Тодор Иванов)
Тодор Иванов е треньор по спортна стрелба. Ръцете му умеят не само да държат здраво огнестрелното оръжие, но и да извършват прецизните действия по изплитането на кошници от естествени материали. Когато е малък – 6-7 годишен, Тодор наблюдава дядо Цвятко, с когото заедно пасат крави.
„Когато намереше някоя сянка, започваше да плете кошници. 37 години по-късно реших да изпробвам помня ли наученото. Работех като охрана на един обект. Нямаше какво толкова да се прави и тогава опитах. Оказа се, че съм запомнил всичко и само го усъвършенствах", разказва Тодор Иванов.
Леска, повет и дрян са растенията, които използва. Изработката на кошниците привлича погледите на посетителите в музей „Етър“, където Тодор Иванов демонстрира своето умение.
„Най-добре е материалът да се вземе през есента, необходимо е да се избере и растение, расло на определен склон. Леската трябва да е на северно изложение. От нея се прави слънцето, което държи ребрата на кошницата. Те пък са от дрянови клони, които се свиват на кръгове и се кръстосват. Повет се увива около тях, за да се изработят стените. Плете се и от едната, и от другата страна, за да има съразмерност."
Плетенето на кошници е занятие, практикувано в миналото от немалко хора. Днес е слабо познато, но изработените кошници определено предизвикват интерес. В тях се носи почти всичко, за което има място. Кората на растенията се бели и ако не се мокри, кошницата може да издържи и 100 години.
Тодор Иванов е един от участниците в проекта „Майсторе, покажи ни своя занаят", който музей „Етър“ реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
„Когато намереше някоя сянка, започваше да плете кошници. 37 години по-късно реших да изпробвам помня ли наученото. Работех като охрана на един обект. Нямаше какво толкова да се прави и тогава опитах. Оказа се, че съм запомнил всичко и само го усъвършенствах", разказва Тодор Иванов.
Леска, повет и дрян са растенията, които използва. Изработката на кошниците привлича погледите на посетителите в музей „Етър“, където Тодор Иванов демонстрира своето умение.
„Най-добре е материалът да се вземе през есента, необходимо е да се избере и растение, расло на определен склон. Леската трябва да е на северно изложение. От нея се прави слънцето, което държи ребрата на кошницата. Те пък са от дрянови клони, които се свиват на кръгове и се кръстосват. Повет се увива около тях, за да се изработят стените. Плете се и от едната, и от другата страна, за да има съразмерност."
Плетенето на кошници е занятие, практикувано в миналото от немалко хора. Днес е слабо познато, но изработените кошници определено предизвикват интерес. В тях се носи почти всичко, за което има място. Кората на растенията се бели и ако не се мокри, кошницата може да издържи и 100 години.
Тодор Иванов е един от участниците в проекта „Майсторе, покажи ни своя занаят", който музей „Етър“ реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
* * *
Вера Цанева – жената със златни ръце
Очите на Вера Цанева говорят много. В тях се усеща лека меланхолия, но не и тъга. Жената пази знание и практикува умения, до които хората в далечното минало достигат заради труден живот.
Нека си представим България през войните от началото на ХХ век! Мъжете са на фронта, върху жените пада цялата отговорност за издръжката на семейството – най-често многобройно. По-голямата част от населението живее в селата. Трудът е свързан с обработването на земята и с отглеждането на животни. Големи български писатели оставят незабравими описания на този труден живот, а разказаното в прекрасните им текстове е преживяно от майката на Вера Цанева. Езикът, използван в разказите е красив. Животът, който описват – много труден.
От майка си Вера научава, че когато имаш малко ресурси, всяко нещо влиза в употреба. Но българката не е само практична, тя е творец. Предметите, които създава с ръцете си, служат в бита, а в същото време са украсата на оксъдно обзаведения дом.
Вера израства в такава среда. Станът, на който се изработват рогозките – килими или черги от царевична шума, е вертикален. Същият като в музей „Етър", казва тя.
Нека си представим България през войните от началото на ХХ век! Мъжете са на фронта, върху жените пада цялата отговорност за издръжката на семейството – най-често многобройно. По-голямата част от населението живее в селата. Трудът е свързан с обработването на земята и с отглеждането на животни. Големи български писатели оставят незабравими описания на този труден живот, а разказаното в прекрасните им текстове е преживяно от майката на Вера Цанева. Езикът, използван в разказите е красив. Животът, който описват – много труден.
От майка си Вера научава, че когато имаш малко ресурси, всяко нещо влиза в употреба. Но българката не е само практична, тя е творец. Предметите, които създава с ръцете си, служат в бита, а в същото време са украсата на оксъдно обзаведения дом.
Вера израства в такава среда. Станът, на който се изработват рогозките – килими или черги от царевична шума, е вертикален. Същият като в музей „Етър", казва тя.
Вера Цанева изучава история, преподава в училище, става част от екипа на Националния музей на образованието в Габрово. През тези години етнографията присъства по-скоро теоретично в тези етапи от живота й. Чак когато се пенсионира, тя открива, че е съхранила видяното в своето детство. Решава да се опита да изработи предмет от царевична шума. Веднага й става ясно, че ръцете й помнят и я водят.
В къщата в село Смиловци, където често пребивава Вера Цанева, не само са запазени много предмети с етнографска стойност. Като музеен работник, тя създава своя експозиция и я представя по много интересен начин – използвайки различни помещения и самото дворно място.
На 22 август в музей „Етър" Вера Цанева представя как се тъче и плете в царевична шума, известна в Габровско като беленица. За рогозката, която е започната на вертикалния стан, се изисква опит и майсторство. Другите предмети, които Вера Цанева създава с царевична шума могат да се ползват и за украса, и за практически цели. Така е научена, да съчетава полезното с приятното. Разбрала го е от хора, преживели бедността, донесена от войните.
Вера Цанева не само демонстрира, но и въвежда посетителите в музей „Етър" в реалната ситуация, която добре познава. Разказва за обработката на земята, за засяването, отглеждането и обирането на царевицата, за обелването на кочаните. Тяхната шума служи за храна на животните, за изплитане и изтъкаване на рогозки и други предмети от домакинството на хората.
Шумата се изсушава на слънце, за да не мухляса и се съхранява в чували на сухо място. Преди да се започне работа с нея, се потапя във вода с нормална температура, от което омеква. Дървените предмети с остри върхове, които Вера Цанева използва като помощни средства, предизвикват интереса на наблюдаващите я. Преди време чужденка иска един от тях, но настоява не за нов, а за използван.
Вера е свързана с хората от своето минало – особено с майка си, отишла си рано от този свят. Заради трудния живот, който живее – смята Вера. Най-силният проводник на тази връзка е работата с царевична шума. Практикувайки днес занятие, което е характерно за един отминал период, в който хората живеят много, наистина много трудно, Вера Цанева усеща, че се свързва с енергиите на своите любими същества. Затова с истинска любов плете и тъче с царевична шума. Затова и предметите, които изработва, създават уют?
Вера Цанева не само помни наученото, не само иска да го предаде на по-младото поколение. Тя усъвършенства и надгражда своите практически умения. Едно малко чукче й служи да омекоти формите, да накара всяко нещо да си дойде на мястото, да бъде удобно, красиво и завършено.
Участието на Вера Цанева в демонстрацията на плетене с царевична шума – беленица, е част от проекта „Майсторе, покажи ни своя занаят", който музей „Етър" реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд култура.
„Майсторе, покажи ни своя занаят" започна на 20 юли с теренно проучване, по време на което бяха посетени различни населени места от региона на Централна Стара планина. В разговори с представители на местните общности бяха открити хора, запазили знания и умения в създаването на предмети от растителни материали.
Вера Цанева плете и тъче с царевична шума. Прави рогозки, различни съдове, пана за украса. Ако практикуваното от нея бъде запазено и се намерят последователи, това занятие би могло да се практикува професионално, тъй като съществува интерес и има пазар за реализация на продукцията.
В къщата в село Смиловци, където често пребивава Вера Цанева, не само са запазени много предмети с етнографска стойност. Като музеен работник, тя създава своя експозиция и я представя по много интересен начин – използвайки различни помещения и самото дворно място.
На 22 август в музей „Етър" Вера Цанева представя как се тъче и плете в царевична шума, известна в Габровско като беленица. За рогозката, която е започната на вертикалния стан, се изисква опит и майсторство. Другите предмети, които Вера Цанева създава с царевична шума могат да се ползват и за украса, и за практически цели. Така е научена, да съчетава полезното с приятното. Разбрала го е от хора, преживели бедността, донесена от войните.
Вера Цанева не само демонстрира, но и въвежда посетителите в музей „Етър" в реалната ситуация, която добре познава. Разказва за обработката на земята, за засяването, отглеждането и обирането на царевицата, за обелването на кочаните. Тяхната шума служи за храна на животните, за изплитане и изтъкаване на рогозки и други предмети от домакинството на хората.
Шумата се изсушава на слънце, за да не мухляса и се съхранява в чували на сухо място. Преди да се започне работа с нея, се потапя във вода с нормална температура, от което омеква. Дървените предмети с остри върхове, които Вера Цанева използва като помощни средства, предизвикват интереса на наблюдаващите я. Преди време чужденка иска един от тях, но настоява не за нов, а за използван.
Вера е свързана с хората от своето минало – особено с майка си, отишла си рано от този свят. Заради трудния живот, който живее – смята Вера. Най-силният проводник на тази връзка е работата с царевична шума. Практикувайки днес занятие, което е характерно за един отминал период, в който хората живеят много, наистина много трудно, Вера Цанева усеща, че се свързва с енергиите на своите любими същества. Затова с истинска любов плете и тъче с царевична шума. Затова и предметите, които изработва, създават уют?
Вера Цанева не само помни наученото, не само иска да го предаде на по-младото поколение. Тя усъвършенства и надгражда своите практически умения. Едно малко чукче й служи да омекоти формите, да накара всяко нещо да си дойде на мястото, да бъде удобно, красиво и завършено.
Участието на Вера Цанева в демонстрацията на плетене с царевична шума – беленица, е част от проекта „Майсторе, покажи ни своя занаят", който музей „Етър" реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд култура.
„Майсторе, покажи ни своя занаят" започна на 20 юли с теренно проучване, по време на което бяха посетени различни населени места от региона на Централна Стара планина. В разговори с представители на местните общности бяха открити хора, запазили знания и умения в създаването на предмети от растителни материали.
Вера Цанева плете и тъче с царевична шума. Прави рогозки, различни съдове, пана за украса. Ако практикуваното от нея бъде запазено и се намерят последователи, това занятие би могло да се практикува професионално, тъй като съществува интерес и има пазар за реализация на продукцията.
* * *