Божията майка е застъпница на хората пред Господ – утешава нещастни, помага на бездетни и родилки, закриля сираци, подкрепя болни и немощни, а иконите и аязмата ѝ правят чудеса. Името „Успение на пресвета Богородица“ носят 8 манастира и 93 църкви в България, от тях една църква и един манастир са в Габрово. За да споделят неволя, да поискат помощ или да благодарят за избавление, вярващите от векове посещават свети места с името на Дева Мария, като най-често това се прави на празника ѝ Голяма Богородица – 15 август.
Стълпотворението на хора от всички възрасти и социални прослойки е особено видимо в манастирите. Тук са и нуждаещи се, и търговци, и свободни от задължения хора и цели фамилии, дошли пеша или с коли, често с преспиване в обителта.
За една паметна нощувка в Соколския манастир „Успение Богородично“ срещу храмовия му празник разказва Зеница (псевдоним на д-р Константин Вапцов) в книгата си „Ботково“ (иронично име на Габрово заради паричната единица бодка – 1/3 от парата/стотинката). Издадената през 1943 г. книга е малко позната, а с времето става и библиографска рядкост. Талантливият автор и познавач на местните нрави от началото на ХХ в. д-р Константин Вапцов представя празника с нотка добронамерена шеговитост, заради която си заслужава да видим и през неговите очи какво голямо събитие е 15 август за габровци.
Ходенето на манастир е значимо събитие и подготовката му започва отрано, особено когато се очаква хубаво време и се предполага, че поклонниците ще са много. Някои по-първи граждани си запазват за преспиване стая в обителта, обща с още няколко семейства. За да не се морят, а и да си занесат дрехи за спане, защото манастирският гардероб е „беден в завивките и богат в насекомите“, поръчват на селянин с волска кола да ги вземе от къщи. Пропътуването на десетте километра от Габрово до манастира е от съмнало до мръкнало, а пренасянето на багажа от колата до стаята за нощуване – десет стъпала и шест метра коридор – одисея. На всяко стъпало и сушина са насядали хора, настанили се там и за през нощта.
Стълпотворението на хора от всички възрасти и социални прослойки е особено видимо в манастирите. Тук са и нуждаещи се, и търговци, и свободни от задължения хора и цели фамилии, дошли пеша или с коли, често с преспиване в обителта.
За една паметна нощувка в Соколския манастир „Успение Богородично“ срещу храмовия му празник разказва Зеница (псевдоним на д-р Константин Вапцов) в книгата си „Ботково“ (иронично име на Габрово заради паричната единица бодка – 1/3 от парата/стотинката). Издадената през 1943 г. книга е малко позната, а с времето става и библиографска рядкост. Талантливият автор и познавач на местните нрави от началото на ХХ в. д-р Константин Вапцов представя празника с нотка добронамерена шеговитост, заради която си заслужава да видим и през неговите очи какво голямо събитие е 15 август за габровци.
Ходенето на манастир е значимо събитие и подготовката му започва отрано, особено когато се очаква хубаво време и се предполага, че поклонниците ще са много. Някои по-първи граждани си запазват за преспиване стая в обителта, обща с още няколко семейства. За да не се морят, а и да си занесат дрехи за спане, защото манастирският гардероб е „беден в завивките и богат в насекомите“, поръчват на селянин с волска кола да ги вземе от къщи. Пропътуването на десетте километра от Габрово до манастира е от съмнало до мръкнало, а пренасянето на багажа от колата до стаята за нощуване – десет стъпала и шест метра коридор – одисея. На всяко стъпало и сушина са насядали хора, настанили се там и за през нощта.
Богородица е на особена почит сред жените, затова голямата част от посетителите на празника са млади булки с пеленачета, които идват да благодарят за закрилата ѝ. Коридорите на манастира приличат на родилен дом, но тук са прибрани и бащите на децата. „И наистина представете си налягали напреко по тесните манастирски коридори човек до човек: мъж, жена, жена, мъж и т.н. до безконечност и над всяка двойка върви люлка с пеленаче. Ела, че минавай! Настъпиш някому ръка или крак, напсува те най-осезателно, без да гледа, че се намира в света обител. Стъписаш се, и в краката ти писне жена или дете. Освен това, на всяка крачка трябва да прескачаш въжетата на вързаните люлки и да се провираш под тях, когато са вързани по-високо. Тук си скъсал въжето и детето се друсне върху заспалата майка; там при провирането си се издигнал по-рано и пеленачето се изсипва на земята.“
Заветната запазена стая е заета от изпреварили манастирджии – край прозорците са тези, които имат деца, а на закъснелите е оставен един ъгъл до коридора. И така е във всички помещения. Като бонус децата пищят цяла нощ, от хъркането на големите трепери покрива, един мляска, други свири, трети така са дави, че ти се струва ей сега ще се задуши. Най-първокласното легло се оказва в покрита кола и край огньовете, запалени на манастирската поляна. И в цялата гмеж обикалят група младежи, гощават се с топли мекици и недвусмислените им закачки предизвикват гръмотевичен смях.
На заранта камбаните на манастира, блъскани от богомолците, приканват на служба и селяните от околността. А в манастира цари суматоха – вечерта при обиколката си ергените на шега разменят всички деца по люлките в коридора и сега замаяните майки си ги търсят. Хората, нощували в обителта и край нея, най-сетне разбират защо цяла нощ децата са плакали – заплаче дете над главата на майката, тя слуша, че гласът не е на нейното и го оставя да плаче; чуе гласа на нейното, но иде отдалеко, а детето над нея се усмирило. И тъй цяла нощ децата реват без някой да ги усмири. Има и семейни драми – майка на пет момичета най-сетне родила момче и дошла да благодари в манастира. При джумбиша с размяната на бебетата обаче, градските непрокопсаници ѝ сложили в люлката пак момиче, а мъжът ѝ аха да я пребие, че не си е вардила детето. Неразборията разсмива някои, но „изплашените майки се хващаха у всяко срещнато дете, погледнат го, рекат: „не е то“ и пак се хукнат из тълпата. Щастливките, които си бяха намерили детето, бяха натоварени с две и търсеха майката на чуждото дете, за да се освободят от чужда беля.“ Въпреки хаоса децата са върнати на майките, а желаещите да запалят свещ с труд си пробиват път към църквата, където има две течения – навътре и навън. В задуха хората правят две крачки към олтара, поема ги срещуположното течение и те се озовават при входната врата. И така по време на цялата служба, след която уморени всички си тръгват за града, където ги чакат „махлените“ им, за да чуят разказ от Голямата Богородица в манастира.
Дали описаното от д-р Вапцов е по действителен случай или литературата е взела превес, не знаем. Сигурното е обаче, че Голяма Богородица е голям празник за габровци!
Заветната запазена стая е заета от изпреварили манастирджии – край прозорците са тези, които имат деца, а на закъснелите е оставен един ъгъл до коридора. И така е във всички помещения. Като бонус децата пищят цяла нощ, от хъркането на големите трепери покрива, един мляска, други свири, трети така са дави, че ти се струва ей сега ще се задуши. Най-първокласното легло се оказва в покрита кола и край огньовете, запалени на манастирската поляна. И в цялата гмеж обикалят група младежи, гощават се с топли мекици и недвусмислените им закачки предизвикват гръмотевичен смях.
На заранта камбаните на манастира, блъскани от богомолците, приканват на служба и селяните от околността. А в манастира цари суматоха – вечерта при обиколката си ергените на шега разменят всички деца по люлките в коридора и сега замаяните майки си ги търсят. Хората, нощували в обителта и край нея, най-сетне разбират защо цяла нощ децата са плакали – заплаче дете над главата на майката, тя слуша, че гласът не е на нейното и го оставя да плаче; чуе гласа на нейното, но иде отдалеко, а детето над нея се усмирило. И тъй цяла нощ децата реват без някой да ги усмири. Има и семейни драми – майка на пет момичета най-сетне родила момче и дошла да благодари в манастира. При джумбиша с размяната на бебетата обаче, градските непрокопсаници ѝ сложили в люлката пак момиче, а мъжът ѝ аха да я пребие, че не си е вардила детето. Неразборията разсмива някои, но „изплашените майки се хващаха у всяко срещнато дете, погледнат го, рекат: „не е то“ и пак се хукнат из тълпата. Щастливките, които си бяха намерили детето, бяха натоварени с две и търсеха майката на чуждото дете, за да се освободят от чужда беля.“ Въпреки хаоса децата са върнати на майките, а желаещите да запалят свещ с труд си пробиват път към църквата, където има две течения – навътре и навън. В задуха хората правят две крачки към олтара, поема ги срещуположното течение и те се озовават при входната врата. И така по време на цялата служба, след която уморени всички си тръгват за града, където ги чакат „махлените“ им, за да чуят разказ от Голямата Богородица в манастира.
Дали описаното от д-р Вапцов е по действителен случай или литературата е взела превес, не знаем. Сигурното е обаче, че Голяма Богородица е голям празник за габровци!
