Мария Николова разказва любопитната история на баба си Мара.

„Тя е родена в Габрово в учителско семейство. Веднага след завършване на местната гимназия започва да преподава в училище. Всеки ден, отивайки на работа, минава край дома на Георги Атанасов, 37 – 38-годишен ерген, солиден търговец с добро име. Той харесва девойката и ѝ предлага брак. 19-годишната госпожица, макар да се стъписва първоначално, приема, вероятно привлечена от почтеността и финансовата стабилност на кандидата. След сватбата Мара Атанасова се проявява като голяма къщовница. Домът ѝ е един от най-добре подредените в града и тя обича да го показва пред гости. Семейството има двама сина Никола и Петър – бъдещи юрист и лекар. Майката много държи на образованието и от малки децата учат немски език. При завършване на Априловската гимназия те са първенци на випуските си и владеят перфектно няколко езика. Мара също учи немски език за да придружава съпруга си при пътуванията му до Германияза срещи с търговски му партньори.“

Елегантна, с вкус и възможности, Мара си шие и купува красиви тоалети и шапки, за да бъде в крак с модата през 30 – 40-те години на миналия век. Част от тези красиви аксесоари са дарени на музея от нейната внучка.

През 2019 г. Елена Михайлова, правнучка на опълченеца Петър Саков (1857 – 1930), прекрачва прага ѝ с вълнение и почит. Изложбата, посветена на нейния прадядо я докосва, но ѝ напомня и за липсващите веществени следи на рода. За да запълни тази празнота тя дарява вещи на своя дядо Димитър П. Саков (1882 – 1950) и съпругата му Мария — тих жест, който връща част от семейната памет там, където ѝ е мястото.

Така историята продължава — жива, лична и споделена.

Николай Гичев е от Стара Загора – машинен техник, родолюбец и колекционер. „Интересът към миналото наследих от прадядо ми Начо Коев – член на благотворителното дружество „Добрий самарянин“ и един от учредителите на Археологическото дружество в Стара Загора (1907). А разказите на дядо ми подполковник Гичо Гичев запалиха интереса към военните атрибути и снаряжение.”

Днес той притежава една от най-големите и интересни колекции от български медали, ордени, нагръдни знаци и значки. Събира картички и фотографии, свързани с историята на Стара Загора. Последните няколко години целенасочено издирва и дарява на музей „Етър“ голям брой детски играчки и настолни игри от 50 – 80-те години на миналия век.

С носталгия Елена Захариева-Стоянова споделя спомени от детството и разказва за булчинската рокля, която дарява на музея.

„Като деца играехме на булки и се кипрехме със сватбените рокли на майките си. Моята рокля, всъщност мамината, не приличаше на булчинска – не беше чисто бяла и дълга, нямаше и воал. Под бялата ѝ прозрачна материя с орнаменти прозираше зелена подплата. Най-красивото нещо в нея бяха белите перли, обточващи деколтето. Това, според моите детски представи, беше единственото, което я правеше сватбена. Доста по-късно научих, че баща ми не е искал мама да слага було. Разбрах, че хастарът на роклята е бледозелен, защото не намерили бял и избрали най-светлия цвят, който има в магазините. Сватба на 03 октомври 1965 г. била, както в онова време я наричали, „разписване“ в Градския народен съвет. Баща ми по душа беше градски човек и не позволил да се направи сватба на поляната с всички родственици.”

Добри Тодоров Димитров е роден през 1949 г. във Варненско. Животът му преминава през различни професии и умения – сладкар, монтьор, животновъд, капитан на яхта, оръжеен майстор. Сред всички тези пътища ножарството остава неговата постоянна опора. Потомствен майстор ножар, той съхранява и развива традицията на рода си.
Като член на Задругата на майсторите на народни и художествени занаяти участва в изложби в Москва и Орешак, а през 1985 и 1986 г. се включва в майсторските надпревари в музей „Етър“, където печели призови места. Автор е на осем патентовани модела ножове.
През годините Добри Димитров прави няколко дарения за музей „Етър“, а най-значимото е през 2023 г. – колекция, представяща ножарската традиция на три поколения майстори от неговия род. Ножовете на Добри не са просто изделия, а следи от живот, в който острието винаги е пазело посоката.

Цонко Радионов Тотевски е роден в с. Ново село (дн. квартал на гр. Априлци). Още на 12 години започва да учи бакърджийство при баща си, а по-късно усъвършенства занаята в Севлиево. През 40-те години работи в кооперация „Бъдеще“ в Габрово редом със стари майстори бакърджии. По-късно животът го отвежда в Разград, където става член на Задругата на майсторите на народни художествени занаяти.

През 70-те години бай Стефан – първият майстор бакърджия в музей „Етър“, го кани да започне работа в музея, но тогава Цонко вече е устроил живота си в Разград и отказва. Години по-късно музеят отново влиза в живота му чрез едно негово дарение – болярски сервиз за вино, създаден и изработен от Цонко Тотевски през 80-те години ХХ век. В него живеят уменията, опитът и почеркът на майстор, който превръща метала в история.

За две години фондовете на единствения по рода си етнографски музей на открито в България се обогатиха с безценни предмети на стойност над 18 000 евро. Зад всяка вещ обаче стои едно голямо сърце.

Дарителството у нас е просто история от миналото и в същото време жив мост към бъдещето. Щедрост, силно чувство за обществен дълг и дълбока съпричастност към българските традиции стоят в основата на мисията на музей „Етър“.

През периода от май 2024 до май 2026 г., благодарение на личния жест на десетки съвременни благодетели, фондовете на музея се обогатиха с уникални вещи, занаятчийски творби и исторически документи. Изключително значение за експозициите имат авторските изделия на съвременни майстори, в които старите умения и традиционни техники намират своето продължение в настоящето.

Музей „Етър“ изказва своята най-дълбока признателност към всички хора, които протегнаха ръка и повериха семейните си реликви и личен труд на пазителите на културно-историческото наследство. Вашият принос е доказателство, че възрожденският дух на българските спомоществователи е жив.

Азбучен списък на дарителите на музей „Етър“ (май 2024 – май 2026 г.):

Айше Реджеб, гр. Лозница

Александър Йосифов, гр. Елена

Алина Блъскова, гр. Русе

Ана Аврамова–Пешева, гр. София

Ангелина Цветкова, гр. София

Анета и Борил Абанос, гр. Варна

Андон Георгиев (фирма „Ментал синдикат”), гр. София

Асен Хунев, гр. Габрово

Атанас Георгиев, гр. Вълчи дол

Бистра Попова (фирма „Еснаф тойс”)

Инж. Богомил Белчев

Борислава Вискова, гр. Исперих

Боряна Хаджиминчева, гр. София

Боян Колев, гр. Габрово

Боян Минчев, гр. Габрово

Валентин Дамянов, гр. Габрово

Вейлада Мутафчиева, гр. Габрово

Велина Минева–Илиева, гр. Ихтиман

Величка Митева, гр. София

Венета Гайдарджиева, гр. Стара Загора

Виолета Димова, гр. Габрово

Владислав Кирязов, гр. Варна

Галя Иванова, гр. Етрополе

Галя Игнатова, с. Гривица

Георги Данаилов, гр. Габрово

Георги Троянов, гр. София

Дамян Христов, гр. Габрово

Даниела Тухладжиева, гр. Габрово

Деворина Гамалова, гр. Габрово

ДГ „Калина“, гр. Трявна

Димитър Венчев, гр. Пазарджик

Димитър Малчев, гр. Варна

Димитър Минчев, гр. Габрово

Димитър Мирчев, гр. Батак

Димитър Станков, гр. София

Дневен център за пълнолетни лица с увреждания, гр. Габрово

Добринка Петкова, гр. Габрово

Евгения Цанкова, гр. София

Елица Цамбова, гр. София

Емил Колев, гр. Габрово

Жаклина Жекова, гр. София

Живко Кожухаров, гр. Трявна

Живко Петров, гр. Трявна

Ивайло Стоев, гр. Варна

Иван Иванов, гр. Ловеч

Ивелина Цанева, гр. Габрово

Илия Гачев, гр. Габрово

Илиян Минков, гр. Ловеч

Ирина Димитрова, гр. Трявна

Ирина Христова, гр. Габрово

Йоанна Иванова, гр. Габрово

Йордан Кусев, гр. София

Калоян Димитров, гр. Габрово

Красимира Чолакова, гр. Габрово

Кремена Антонова, гр. Габрово

Кристин Кръстев, с. Врачеш

Кръстьо Кръстев, гр. Габрово

Лилиан Щерева, гр. Хасково

Любомир Йорданов, гр. Казанлък

Мария Балева (фирма „Потъри енд Поетри”), гр. София

Мария Стойнова, с. Градница

Марияна Ковачева, гр. Габрово

Марияна Колева, гр. Габрово

Миглена Саратлиева, гр. Габрово

Мирослав Илиев, гр. Велико Търново

Невена Минева, гр. Габрово

Нина Турлакова, гр. Стара Загора

Павел Кунчев, гр. Габрово

Пенка Илиева, с. Чарган

Пенчо Рачев, с. Гeргини

Петър Петков, гр. Стара Загора

Петя Пандова, гр. Ловеч

Пламен Николов

Пламен Пеев, гр. Габрово

Рада Дичева, гр. София

Радка Недева, гр. Габрово

Рами Ал-Хамуд, гр. Пловдив

Рафаел Смирнов, гр. Трявна

Роза Стоянова, гр. Кюстендил

Росен Димитров, гр. Трявна

Росица Георгиева (Роузи Ейзор), гр. София

Росица Денева, гр. Стара Загора

Росица Кънева, гр. Габрово

Росица Станева, гр. Варна

Руси Христов, гр. Габрово

Светла Димитрова, гр. Стара Загора

Силвия Василева, гр. Габрово

Славко Скобев, гр. Дебелец

Станимир Станчев, гр. Габрово

Стефан Стефанов, гр. Габрово

Стоян Стоянов, гр. Габрово

Тодорка Мирчева, с. Малуша

Хилдегард Гамалова, гр. Габрово

Христо Георгиев, с. Гъбене

Христо Цецков, с. Читаковци

Христо Христов, гр. Габрово

Цветана Георгиева, гр. Габрово

Цвятко Цвятков, гр. Габрово

Яна Танковска, гр. София

Един жест, който остава в историята

Всички предоставени вещи и документи вече заемат своето почетно място в паметта на музея. Всеки един от тези над 100 дарители ще бъде официално отличен със свидетелство за дарение в знак на признателност за съпричастността им към българската култура.

Музей „Етър“ благодари на всички вас – хората, които превръщате миналото ни в живо наследство за поколенията напред!

Разкажете ни в коментарите: пазите ли и вие ценна семейна вещ, която бихте завещали на музей?

Очаквайте историите на дарителите и дарените предмети в следващи постове и публикации на музей „Етър“!

Представете си следната сцена: годината е 1934-та. По калдъръма на балканското село Етър се разхождат хора по навуща, цървули или градски обувки. Изведнъж от завоя се появява мъж. Облечен е в шикозен костюм, на главата си има широкопола шапка, а на краката... кафяви кожени ботуши до коленете, стегнати с безброй връзки!

Това не е филмов декор и не, Клинт Истууд не е гостувал в Габрово. Това е Димитър Щерев Рибарев – етърският емигрант, който се завръща у дома с истински американски ботуши (т.нар. краги).

От Солун през Гарванов камък... до Америка

Животът на Димитър е готов сценарий за приключенски сериал. Роден край Солун, на 16 години той се озовава в Габрово, където баща му работи като строител. В Етъра намира любовта на живота си – Недка, раждат им се деца, но времената след Първата световна война са сурови. Балканът е красив, но не храни преселници без имот.

След като превива гръб като миньор и парите пак не стигат, през 1927 г. Димитър решава да направи най-смелата крачка – хваща кораба за Америка, за да търси късмета си в Земята на неограничените възможности.

Какво донесе Димитър от Дивия запад?

Седем години Димитър обикаля Америка. Работи какво ли не, гази из прашните каубойски пустини и опасните блата... Е, милионер не става, но пък се завръща в Етъра с три неща, които го превръщат в абсолютна сензация:

Костюм и каубойска шапка – за да знаят всички, че идва от Ню Йорк (или поне от Тексас).

Ботушите-краги – уникални обувки, създадени да издържат на всичко, които дълго след това събират погледите по габровските улици.

Езиково богатство – Димитър вече говори перфектен английски, който гордо добавя към българския, гръцкия и турския, които знае от дете. Ето това се казва истински гражданин на света!

Предметите, които разказват истории

Днес тези легендарни ботуши са част от паметта, която музеят пази. Те са доказателство, че „Етър“ винаги е бил свързан със света – чрез занаятите, чрез хората си и чрез техните невероятни съдби.

Следващият път, когато се разхождате по Чаршията, се заслушайте в калдъръма... Кой знае, може би все още отеква ехото от американските ботуши на Димитър Рибарев!