С носталгия Елена Захариева-Стоянова споделя спомени от детството и разказва за булчинската рокля, която дарява на музея.
„Като деца играехме на булки и се кипрехме със сватбените рокли на майките си. Моята рокля, всъщност мамината, не приличаше на булчинска – не беше чисто бяла и дълга, нямаше и воал. Под бялата ѝ прозрачна материя с орнаменти прозираше зелена подплата. Най-красивото нещо в нея бяха белите перли, обточващи деколтето. Това, според моите детски представи, беше единственото, което я правеше сватбена. Доста по-късно научих, че баща ми не е искал мама да слага було. Разбрах, че хастарът на роклята е бледозелен, защото не намерили бял и избрали най-светлия цвят, който има в магазините. Сватба на 03 октомври 1965 г. била, както в онова време я наричали, „разписване“ в Градския народен съвет. Баща ми по душа беше градски човек и не позволил да се направи сватба на поляната с всички родственици.”
„Като деца играехме на булки и се кипрехме със сватбените рокли на майките си. Моята рокля, всъщност мамината, не приличаше на булчинска – не беше чисто бяла и дълга, нямаше и воал. Под бялата ѝ прозрачна материя с орнаменти прозираше зелена подплата. Най-красивото нещо в нея бяха белите перли, обточващи деколтето. Това, според моите детски представи, беше единственото, което я правеше сватбена. Доста по-късно научих, че баща ми не е искал мама да слага було. Разбрах, че хастарът на роклята е бледозелен, защото не намерили бял и избрали най-светлия цвят, който има в магазините. Сватба на 03 октомври 1965 г. била, както в онова време я наричали, „разписване“ в Градския народен съвет. Баща ми по душа беше градски човек и не позволил да се направи сватба на поляната с всички родственици.”