Поминък и занаяти

Музей „Етър“ заема важно място в опазването на българското нематериално културно наследство. Той работи за съхраняването и предаването на традициите в занаятчийското производство, за автентичното представяне на типични за балканджиите поминъчни дейности.

Бакърджийство · Бичкиджийство · Бояджийство · Воденичарство · Гайтанджийство · Грънчарство · Дърворезбарство · Дървостругарство · Иконопис · Кафеджийство · Кожухарство · Коларо-железарство · Куюмджийство · Мандраджийство · Музикални инструменти · Мутафчийство · Ножарство · Пушене на сливи · Сарачество · Сушене на сливи · Табачество · Тепавичарство · Тъкачество · Фурнаджийство · Хлопкарство · Шарланджийство ·
Шекерджийство
Дървостругарство
В ранни зори майсторите отварят дюкяните по Чаршията и сами предлагат изработените пред погледа на посетителите изделия. Пещта е запалена преди да пропеят първи петли, за да изпече симидите от ръчно омесено в нощви тесто. От Шекерджийската работилница се носи мирис на бяло сладко, халва, захарни петлета и пестил. След малко се смесва с уханието на прясно приготвено върху пясък кафе. Чукчето на златаря напомня, че скоро ще заблести още един накит. Колелото на грънчаря се върти и ръката на майстора извайва глината в тънък, изчистен силует. Хлопкарят посреща деня с усмивка и желание да направи още хлопки, всяка от които със собствен, неподражаем звук.
* * *
Бакърджийство
По време на Възраждането, при оформена диференциация сред занаятите, свързани с обработка на метал, бакърджийството се специализира в производство на домашни съдове и църковна утвар. Причината се крие във факта, че медта е най-ковка, най-мека и най-топлопроводима от всички метали, които се използват в традиционните занаяти. Затова бакърът е особено приложим за съдове, които са в досег с огън. За разлика от среброто и златото, медта лесно оксидира, което води до друга особеност в производството—калайдисване или посребряване на целите съдове или на частите, които са в досег с храна и течност.

В музей „Етър“ занаятът е представен в експозицията на първия етаж от къщата с работилница на бакърджията Трифон Кънев от Габрово. В музея тя е изградена през 1968 г. като прототип на оригиналната къща от 1872 г., построена южно от църквата „Успение Богородично“ (в центъра на Габрово).
* * *
Бичкиджийство
Бичкиджийницата или стружнята, както е известна в Габровско, е дърскорезница за бичене на талпи и дъски. С появата си тя заменя големия ръчен трион (крап). Същинското съоръжение е разположено във временна защитна сграда. Встрани се намира голям, конусовиден кош, в който се нагнетява водата, отведена от вадата до него. Силната струя задвижва малко водно колело (долап), което с помощта на дървена ос задвижва своеобразен колянов вал (курбел). Постепенното подаване на целия дървен труп към триона се осъществява от зъбно колело и мотичка, които при движението си осигуряват навиване на въже, придърпващо рамката със закрепеното неподвижно дърво. Дървени струговани валове улесняват движението на дървото към триона.

Бичкиджийницата, експонирана в музея през 1966 г., представлява копие на бичкиджийница от края на ХІХ век в с. Топлеш, Габровско.
* * *
Бояджийство
Бояджийните в миналото се намират непосредствено до гайтанджийските одаи, където се изработва гайтанът (плетен вълнен шнур). В работилницата има: пишкюн (полица, лавица), където става свиването на гайтана, казан на огнище и друг по-малък, открито огнище с напречна желязна пръчка—за пърлене, кепче или кратуна, бакърени менци, дървени бъркачки, дървена бухалка и дървени върлини за сушене на гайтана.

Широките търговски връзки на габровци с Цариград, Брашов, Виена, Букурещ през ХVІІІ и ХІХ в. способстват за пренасяне в Габрово на багрилни материали за боядисване на гайтана. Въпреки това, особено по селата, много дълго се запазва традицията да се ползват природни багрила: смрадлика, кори и листа от осен и зрял плод от бъз за боядисване в черно; листа от глави на червен лук за „лучен цвят“; листа от дюля или праскова за жълт цвят; млади орехови листа и корени от коприва за зелен; орехова шушлопина и орехови листа за кафяв; синило и морава боя за „бонджук“ или тъмносин. Боядисвали са до 12 цвята. Изградената през 1964 г. бояджийна в музей „Етър“ представлява копие на бояджийна от 1870 г., собственост на Иван Калпазанов, който през 1882 г. отваря първата вълнено-предачна фабрика в Габрово.
* * *
Воденичарство
Воденичарството е показано в два обекта в Регионален етнографски музей на открито „Етър“—воденица долапкиня и воденица караджейка.

Задвижването с вода във воденицата долапкиня се осъществява с помощта на голямо колело (долап). По периферията му има дървени кофи, оформени по начин, който не позволява водата да се излива, докато кофата не се превърти надолу, т.е. задвижването на долапа се извършва от тежестта на водата. Докато при воденицата караджейка има директно задвижване: перей—вертикален вал—воденични камъни, при воденицата долапкиня въртеливото движение на хоризонталния вал на долапа към вертикалния вал на камъните се осъществява чрез дървена зъбна предавка (голямо зъбно колело с дървени зъби, наречено калкан, и малка зъбчатка на вертикалния вал, известна като фенер). По този начин се променя посоката и се увеличават оборотите на въртене. Този вид воденици се срещат единствено по река Топлешка. За тях е необходим по-малък дебит и пад на водата. Воденицата долапкиня, представена в музея, е копие на реално съществуващо съоръжение в с. Делиджеци от края на ХІХ в.
Воденицата караджейка е най-старото съоръжение в Регионален етнографски музей на открито „Етър“, построено около 1780 г. и впоследствие реставрирано и пуснато в действие. Името „караджейка" произлиза от турската дума „кара“ (черен), тъй като брашното се мели без да се отделя от триците и придобива тъмен цвят. Двигателният механизъм на съоръжението се състои от хоризонтално водно колело (перей), дървена ос (вретено) и метална ос (маъл). Върху тях ляга горният воденичен камък, който се върти, долният е неподвижен. Водата, задвижваща перея, се отвежда от вадата по дървена тръба, наречена ралупа (коруба). Тръбата се прави от дебело, прогнило в средата дърво. За да се получи необходимият отвор, тя се опалва и по този начин ралупата се предпазва от гниене. Воденицата караджейка е построена през 1780 г. и е най-старото съоръжение, заварено на терена. Нейни собственици са трима жители от с. Бойчетата. По пътя на унаследяването в началото на ХХ в. те са 70, като всеки, в зависимост от своя дял, ползва воденицата определен брой дни в годината. В нея се мели царевица, жито, ечемик.
* * *
Гайтанджийство
През Възраждането по-силно се развиват няколко занаята, един от които е гайтанджийството. Той е свързан с производството на гайтан. Първоначално гайтанът се появява като вид плосък ширит, пришиван по ръбовете на вълнена дреха, за да крепи по-здраво отделните и́ части. Гайтанът произхожда от традиционната украса на българските носии. Началото на механичното плетене на гайтан се отнася към първите десетилетия на XIX в., когато се появява чаркът—първата българска машина, направена от габровски ковачи. Гайтанджийските одаи са строени извън селищата на удобни, до вадища места. От втората половина на ХІХ в., поради голямото търсене на гайтан, те работят денонощно. По горното течение на р. Янтра някои одаи просъществуват до 1947–1948 г. Гайтанджийската одая в музей „Етър“ е пренесена от местността Тепавиците край Габрово през 1964 г.
* * *
Грънчарство
Керамичният процес е много близък до сътворението на живота. Земя и вода влизат във взаимодействие с въздух и огън, като основните елементи се обединяват, за да създадат едно уникално творение.

Възникнало, за да задоволи практическите нужди на хората от различни съдове за бита, грънчарството се развива, за да стане един от водещите занаяти през Възраждането. Оформят се редица грънчарски центрове. Разцветът на габровското грънчарство е между 70 и 90-те години на XIX в. През 70-те години майсторите със собствени работилници и пещи са около 45, разположени в две грънчарски махали. „Долни грънчери“ е по-старата махала, разположена между устието на р. Синкевица и Конашкия мост (днес ул. „Скобелевска“). През първите десетилетия на XIX в. се заселва и десният бряг на Синкевица и се образува нова махала, наречена „горни грънчери". Последните представители на традиционното грънчарство работят до 50-те години на ХХ век—Иван Лунгов и Кольо Драголов. Вторият до 1954 г. Къщата на Драголов е пресъздадена в музей „Етър“ през 1967 г.
* * *
Дървостругарство
Дървостругарството е основен поминък на населението от планинските колиби, южно от Габрово. То е самобитно и се налага от самата природа—богата на гори и бързотечащи реки, но бедна на плодородна почва. Стругарството се предава по наследство и понякога на един струг работят по три поколения. Предпочитаният от стругарите материал е явор и бук. Най-здрави и качествени са предметите от явор, а букът се използва масово заради широкото му присъствие в горските масиви на Стара планина. Използват се също орех, слива, череша, липа, круша, бряст и осен. Изделията са разнообразни по форма, големина и предназначение. На струга за гаванки се изработват гаванки, танури, солници, похлупци, свещници, хурки и много други изделия. Интересни са и наименованията им: сара, чанталък, канкавел, кутел, шашкън, батал и др. Габровските стругари работят не само за нуждите на местното население. Изделията им се продават успешно по българските земи, някои стигат до Мала Азия и Египет. Славата и уменията на майсторите превръщат занаята в нарицателно име за габровския край и в началото на ХХ в., когато по икономически подем и индустриално развитие Габрово се сравнява с Манчестър, на шега, но не без основание, градът е наричан „Гаванчестър“.

Дървостругарството е представено в музея от стругове, задвижвани с водна сила, чиито прототипи са от селата Топлеш и Къшлите.
* * *
Дърворезбарство
Дърворезбата е художествена обработка на дърво чрез изрязване (резбоване) на различни декоративни мотиви и изображения. Достига разцвет през XVIII и XIX в., когато се наблюдава общ подем в занаятчийството и архитектурата по българските земи. Дърворезбата намира приложение както в църковната архитектура и вътрешното оформление на храма—иконостаси, амвони, резбовани врати на църкви, така и в дома и бита—резбовани тавани, мебели, сандъци, дървена посуда, бастуни, хурки, кобилици. Познати са два типа дърворезба—пастирска и марангозка. Пастирската (овчарска) е дребна, плитка и плоска резба. В нея преобладават геометричните орнаменти—точки, кръгове, дъги, ромбове и кръстове, направени най-често с нож. Марангозката (занаятчийска, професионална) е едра и дълбока резба. В българските земи през Възраждането почти едновременно възникват трите големи резбарски школи—Самоковска, Дебърска и Тревненска.

Къщата с резбарската работилница в музея е копие на къщата на Симеон Ножаров, построена през втората половина на ХІХ в. в квартал Шести участък, Габрово. Нейното изграждане в музей „Етър“ започва през 1972 г.
* * *
Иконопис
Иконописното изкуство се заражда по българските земи през ІХ в. във връзка с новоприетата християнска религия. Строго регламентирана от църквата, този вид живопис преминава през различни етапи на стилово развитие на източно-християнското изкуство. След падането на България под османска власт и последвалата религиозна дискриминация иконографията замира, за да отбележи нов възход по време на Възраждането. В пределите на българските земи се оформят три иконописни школи: Дебърска, Банска и Тревненска. В иконописното ателие на етърската чаршия днес традициите в изписването на иконите според старите ермении, се съчетават с въвеждане на нови съвременни елементи в познатите иконописни образци и библейски сюжети.
* * *
Кафеджийство
През 70-те години на ХІХ в. в Габрово има 10 кафенета, едно от тях е Мотковото, от 1850 година. Всяко кафене представлява един „малък парламент“—в него мъжете си почиват, бистрят градски и световни проблеми на чаша турско кафе на пясък. От 60-те години на ХІХ в. кафенетата предлагат чай и бяло сладко. Нерядко кафеджиите упражняват и друг занаят, например берберство (бръснарство). По снимки, чертежи и скици Лазар Донков пресъздава Мотковото кафене в музей „Етър“ през 1968 г. Днес то предлага турско кафе на пясък, бяло сладко и сладки, приготвени по рецепти от миналото.
* * *
Кожухарство
През Възраждането занаятът задоволява напълно нуждите на местното население. Кожухарските дюкяни са пръснати из цяло Габрово. В навечерието на Руско-турската война от 1877/78 г. в града има 55 такива работилници. В кожухарницата, до прозореца е пресъздаден пишкюн, върху който майсторът сяда по турски, крои, шие и стриже. Шиенето на кожухарските изделия първоначално става на ръка, по-късно на шевни машини „Сингер“. Днес в кожухарската работилница може да се проследи целият технологичен процес на изработка на предмети от готови кожи—влашки, троянски, добруджански и македонски калпаци, шапки, голаци, пантофи, ръкавици и пунгии...

Кожухарската работилница е разположена в приземния етаж на къща, изградена в музея през 1970 г. като точно копие на къща от с. Батошево, Севлиевско, от 1865 г.
* * *
Коларо-железарство
Развитието на коларо-железарството в Габровско е свързано с икономическия подем в региона по време на Възраждането. От края на ХVІІІ в. за превоз се използват коли, в които се впрягат само биволи. В края на ХІХ в. и началото на ХХ в. се появяват коли с железни оси и шини, теглени от коне, така наречените каруци или талиги. Майсторът колар е едновременно ковач, дървостругар и дърводелец, защото в направата на една каруца се съчетават умения и от трите занаята. По желание на клиента отделни части на колата се боядисват или изписват с пъстри рисунки. Писани каруци в миналото имат само по-заможните стопани.
* * *
Куюмджийството
През 60-те години на ХІХ в. в Габрово има 35 куюмджийски дюкяни, през 1927 г. остават само шест. Този занаят има две разновидности: златарство, свързано с обработката на благородни метали като злато и сребро, и дюкмеджийство – на неблагородни метали като мед, цинк, олово и дудия (сплав от цинк и калай). Както в миналото, така и днес пълно разделение между златарство и дюкмеджийство няма. Консервативният вкус на населението към формите и украсата на изделията помага за съхраняване на традиционните занаятчийски техники: отливане, изчукване и филигран. Чрез тях майсторите изработват чапрази, гривни, обеци, пръстени, църковна утвар и, не на последно място, сокай—символът на женската красота в района на Централна Стара планина. Сокаят е накит, който се поставя на главата на булката на третия ден след сватбата (в сряда), при снемане на булото. Според историческите данни в Габровско няма къща без сокай.

Куюмджийската работилница е в приземния етаж на къща, изградена в музея през 1968 г. като копие на къщата на куюмджията Максим Косев, построена през 1860 г. в Габрово, югоизточно от моста „Игото“.
* * *
Мандраджийство
XIX в., с. Топлеш
Животновъдството е един от основните поминъци на балканджиите. Наличието на изобилна горска паша, вода и естествени ливади благоприятстват отглеждането на овце. Балканските мандри са примитивни двустрешни постройки, разположени по билото на Балкана. Те са свързани с лятното пасбищно отглеждане на овцете и доенето на мляко от овчарите. Инвентарът им се състои от бакърени казани, дървени каци, корита, ведрици за доене, гюмове, платнени цедачки и други. В мандрите млякото се събира и се преработва в млечни продукти—сирене, кашкавал, масло, извара и др.

В експонираната в музея мандра са представени уреди и съдове, които се използват при доенето на овцете и козите, преработката на млякото и съхраняването на приготвените от него сирене, кашкавал, масло, извара и други продукти. На дългата страна, в близост до огнището, са окачени дървени бъркалки. На пода са наредени медни казани с различна големина, дървени каци, ведра. На късата страна са поставени гюмове за мляко с различна вместимост, железен кантар, буталка за биене на мляко. Пред тях е сложена паралия с трикраки столчета, на които се хранят мандраджиите и овчарите. На паралията са поставени глинена паница и дървени лъжици. На другата дълга страна са експонирани дървен сандък за съхранение на сирене и два дървени плота, необходими за приготвянето на млечните продукти. Балканската мандра в музея представлява реконструкция на мандра от с. Топлеш от края на ХІХ в.
* * *
Музикални инструменти
В работилницата за народни музикални инструменти се изработват образци на детска свирка—пищялка, дудук, характерен предимно за Западна България, кавал—един от най-популярните народни инструменти, гайда, гъдулка, известна повече като кемане в района на Габровско. Работилницата, пресъздадена в музея през 1971 г., е разположена в приземния етаж на къщата от с. Тумбалово. Оригиналната е построена в средата на ХІХ в.
* * *
Мутафчийство
Занаятът процъфтява с развитието на занаятите и търговията през Възраждането и все по-широкото използване на кираджийските кервани. Свързан е с отглеждането на кози, единствено от които се доставя суровината за изработване на мутафчийските изделия. В големи количества се тъкат чували и торби за пренасяне на различни стоки, конски колани и зобни торби за коне. Между тях са и характерните за Габровско големи прешови (чували за жито) и черги в естествените цветове на козината. Мутафчийството е единственият занаят, при който всички етапи на предварителна обработка на суровината, както и тъкането, се извършват от майстора в работилницата. В историята на българското занаятчийство той остава най-консервативният и най-слабодоходният.

Занаятът е представен в къщата близнак от с. Лесичарка от средата на ХІХ в. Нейното пресъздаване в музея започва през 1969 г. по чертежи и скици на Лазар Донков.
* * *
Ножарство
През Възраждането един от занаятите, допринесъл за славата на Габрово като занаятчийски център, е ножарството. Местните майстори изработват над 150 вида ножове. Те имат интересни наименования, свързани с материала, мястото, където се продават, и предназначението—баювски, беленски, грошлак, кулаклия, солунски, арменче, кокони, терзийски, сойка и много др. Работилницата е оригинална, пренесена от с. Нова махала (сега кв. Нова махала). По дървените греди се виждат числа, поставени, за да улеснят пренасянето. Тя е собственост на майстора ножар дядо Метьо. Представлява ковачница с огнище, зад което има оригинално духало (мях) от цяла биволска кожа, на около 150 години. В работилницата има и второ помещение (изкарвалня), което се използва за довършителни работи. След изковаването и поставянето на дръжката, ножът се заточва на точило.
* * *
Сарачество
Наименованието на занаята произлиза от арабската дума сарач (седло). Появата му е свързана с използването на коня като товарно, ездитно и впрегатно животно. Майсторите сарачи изработват впрегатни и ездитни конски принадлежности, ремъци, каиши, куфари, чанти, колани, паласки, кобури, щавени цървули и др. Като основен материал се използват кожите от едър рогат добитък, овце, кози и свине. Украсата на конските принадлежности, наред с декоративното си предназначение, има и защитна функция—да предпазва коня от уроки, магии и други зловредни влияния.

Сарашката работилница се намира на приземния етаж на къщата близнак от с. Лесичарка.
* * *
Пушене на сливи
XIX в., с. Райнушковци
Чрез опушване в примитивен огнищен канал сливите се запазват дълго време. Пушилото представлява огнищен канал с дължина 3–4 метра, ширина и дълбочина 0,5 м. Размерите на пушилото са съобразени с целта на технологичната обработка—сливите да изсъхват без да изгарят. В единия край на съоръжението има огнище, в другия—вкопана дървена леса с дървен капак. Огнищният канал е покрит с каменни плочи и вършини. Лесата събира 30 кг сливи. Процесът на сушене продължава 24 часа, след което сливите се досушават за 2–3 дни на открито и на слънце. Съществен момент е опушването, което консервира плодовете и те могат да издържат без да се развалят до 10 години. Част от сливите обикновено е за продан, а другата остава за собствена консумация. През есента в пушилото се пушат сини сливи. Прототипът на възстановеното в музея канално пушило е от края на ХІХ в. от с. Райнушковци, Тревненско.
* * *
Сушене на сливи
XX в., Габровски регион
Овощарството е основен поминък на балканджиите от Габровско. Плодовете, които се събират всяка есен, се използват в домакинството пресни и сушени. Популярно в този край е сушенето на сливи в специални сушила, което ги съхранява за по-дълго време. Сушилата от типа „Хавелка“ се появяват след 1930 г. и се строят под формата на малки къщички от кал или кирпич, покрити с каменни плочи. В задната част на къщичката се намира огнище, свързано с канал, който преминава през цялата дължина на сушилото. Каналът е свързан с други по-тесни канали, които се събират в общ комин, извеждащ пушека на покрива. Над огнището има квадратен отвор, който улеснява процеса на горене. Над огнищния канал са разположени леси (дървени рамки), до които се стига през дървени вратички, разположени на лицевата страна на постройката. На каратавана (таван от греди и летви) има отдушник за регулиране на температурата и влажността. Плодовете се сушат чрез сух и топъл въздух. Сушилото за сливи тип „Хавелка“, изградено през 2009 г. в музея, е точно копие на сушило от с. Горни Радковци, Тревненско от 1940 г.
* * *
Табачество
Табачеството (кожарството) е един от първите организирани занаяти в Габрово. През 60-те години на ХІХ в. в града има повече от 100 майстори със собствени табахани, в които работят близо 400 човека. В Габрово до Освобождението се изработват четири вида кожи: папукчийски гьон от биволски и едри волски кожи; кюселе—полуобработен гьон за цървули от по-дребни говежди и конски кожи; сахтиени от кози; мешини от овчи кожи за лица и хастар на обувки. Обработката на кожите преминава през три основни етапа—опресняване и очистване на кожата, варосване и дъбене. Къщата с табашка работилница впечатлява с големия си чардак, който е за сметка на намалената жилищна площ и служи за сушене на кожите. Извън сградата на табаханата могат да се видят и иззиданите в земята каци за варов разтвор.

Табашката работилницата е статична, защото старинната технология за обработка на кожи замърсява околната среда. Тя се намира в къщата на Иван Голосманов, строена втората половина на ХІХ в. С нейното възстановяване в музей „Етър“ през 1967 г. се поставя началото на занаятчийската чаршия.
* * *
Тепавичарство
Тепавицата е примитивно съоръжение за механична обработка на вълнени домашнотъкани платове: шаяци, навои, пояси, козяци. По-късно започва да се тепа и черен гайтан. Целта е заздравяване, уплътняване и получаване на мъхеста повърхност. Съоръжението се задвижва с вода. Процесът на тепане продължава от 2 до 14 часа, в зависимост от вида на изделието. През това време се извършват редица други операции: намятане, разрязване, наливане на гореща вода... От средата на ХІХ в. се тепа и гайтан, след първото и второто му боядисване. Пак през този период тепавичарството се обособява в отделен занаят. От началото на ХХ в. тепавиците губят стопанското си значение. Остават да работят няколко по горното течение на река Янтра.

През 2017 г. единствената тепавица е в музей „Етър“. Тя е оригинална, заварена на терена, построена в средата на ХІХ в. През 1963 г., когато започва изграждането на музея, съоръжението е полуразрушено и се налага реставрация. Тепавицата е важен елемент от официалното откриване на музея на 7 септември 1964 година—събитието се организира непосредствено до нея.
* * *
Тъкачество
В миналото всяка жена можела да тъче. На домашен стан тя изработва всички необходими за семейството текстилни изделия—от вълна, лен, коноп, коприна. Тъкачницата в Регионален етнографски музей на открито „Етър“ се намира на втория етаж на къща, изградена по подобие на къща в с. Батошево от 1865 г. В нея се изработват шарени черги и пътеки, китеници, торбички, престилки, кърпи, пешкири и пана по традиционна технология с разнообразни текстилни материали.
* * *
Фурнаджийство
Правенето на симид е „тънка“ работа, защото са необходими качествени материали като фино бяло брашно и нахут, от който се „хваща“ маята в продължение на около 10 часа. От нахута идва и характерният мирис на прясно изпечения симид. Наричат го още „парен“ хляб, защото втасва в шкафове, на пара. В приземния етаж на къщата с фурна се намира пещ, опалвана с дърва, в която се изпичат тестените продукти. И днес всяка сутрин етърската чаршия ухае приятно на симид—напомняне, че нашите деца и внуци също ще познаят неговия специфичен вкус и аромат.

Някогашната къщата с фурна е строена през 1874–1875 г. По снимки и скици е възстановена в музей „Етър“ през 1969 г.
* * *
Хлопкарство
Хлопкарството (звънчарство) включва изработване на ковани хлопки и ляти звънци. В Габровско се правят само ковани хлопки от желязна ламарина и затова занаятът е известен под името хлопкарство. Според разказите на майстори първата хлопка е донесена в с. Нова махала (днес квартал на Габрово) от търговците Георги и Цаньо Павлеви, които я дават на брат си Донко Павлев Ковачев. Той, в съдружие с други майстори, започва изработването на хлопки в годините след Балканската война. Първите изработени хлопки се казват траки. Те са сплескани, оформени само със студено изчукване и нямат хубав глас. Заради това търсенето им е слабо. Друг вид са „рогатите“, на които не се мачкат рогата. Но най-много се изработват т.н. „обли“ хлопки, защото имат най-хубав глас.

Къщата, в която е разположена хлопкарската работилница, е копие на същата, построена през 1880 година в с. Нова махала. С нейното изграждане през 1971 г. в музей „Етър“ се възстановява първообразът на тази традиционна балканска къща.
* * *
Шарланджийство
В шарланджийска работилница чрез текстове, снимки и оригинални съоръжения са показани етапите на преработка и добиване на шарлан. За производството му в Габровско се използват орехови ядки. Те се изпичат в пещ, мелят се на мелница, задвижвана от кон, варят се с вода в казан, за да се отдели шлаката, слагат се в козиняв чувал и се пресоват. Шарланът отлежава в глинени съдове, вкопани в земята. Поради дългия, сложен и скъп процес на производство работилницата е статична. Добитото масло се използва в домакинството за готвене и осветление (остарялото се налива в кандилото). Останалата след пресоването твърда маса (кюспе) се използва за фураж на домашния добитък и за стръв на рибарите. Производственият процес в някогашните шарланджийници е непрекъснат. За преработка на една доза от 75 кг ядки са били необходими 10–12 часа, а добитото масло е около 60 л. В шарланджийската работилница могат да се преработват още сусам, ленено и маково семе, слънчоглед.

Занаятът е показан на приземния етаж на къщата на Йонко Колчев, построена в Габрово, южно от църквата „Успение Богородично“ през 1873 г. Нейното пресъздаване в музей „Етър“ започва през 1970 г.
* * *
Шекерджийство
Първите шекерджийски дюкяни в Габрово възникват през втората половина на ХІХ в. Откриват ги габровците Гаврил и Йонко, завърнали се от Букурещ, където усвояват занаята. Дотогава халва, локум, балсуджук и други се внасят от Румъния и Цариград, а габровката приготвя сладка от плодове при домашни условия. Отначало производството на бяло сладко и шекер е слабо, защото консумацията е малка—харчат се по време на сватби, годежи и имени дни. Днес в шекерджийската работилница по традиционна технология се изработват захарни петлета, сусамки, кафява халва, рахат локум, балсуджук, небетшекер и други, а в Мотковото кафене се предлага турско кафе на пясък, бяло сладко и дребни сладки.

Шекерджийницата е разположена в приземния етаж на Мотково кафене от 1850 г., възстановено в музея през 1968 г.
* * *